Първи впечатления на дисидентите от Редутската федерация. Самоукият майстор в рода на Киряковите. Природо–математическата гимназия в Старото дърво

 

Двадесет и първа глава

На гости в Старото дърво

 

–      Хора, трябваше да вземем Милена с нас! – извика Ненчо, когато групата стигна до гарата.

–      Ще изпуснем влака за Старото дърво! – каза Драган.

–      Може да изпуснем един влак, но ще спечелим едно приятелство! – каза Деница Астрономката.

–      А–а така се прави.– похвали я Звездан – Ще ви закарам с хотелския автобус до Дървото. По принцип с него возим аниматори и служители, но те ще са цяло лято тук, затова е на наше разположение.

–      Защо и ние не станем аниматори? – попита Ненчо – Да занимаваме деца в Тайния завод.

–      Когато изпълним сегашната си мисия, ще можем да провеждаме различни мероприятия.

–      Каква е нашата мисия? – попита Астрономката.

–      Трудна и опасна, но също така и благородна. – каза Звездан – Не искаме този режим в страната ви, и трябва да събудим заспалите си съграждани, да разберат в какво състояние е страната ни – ограбена, съсипана, беден народ, продажни ръководители и предателски настроени хора.

–      Деница, ти не искаш да изброявам исторически факти, но в тях се крие истината за сегашното ни положение. Дано ме разбереш, защото малцина хора на нашата възраст са просветени като нас. – каза синът на радиста.

–      Да не мислиш, че съм по–глупава от теб, Ненчо. – обидено каза Астрономката – Цялата гимназия в Хасково се гордее с мен.

– И аз се гордея, че те познавам! – каза Ненчо – Ти си умно момиче, но все още ти е трудно да се освободиш от страха, омразата към "врага", лъжата и лицемерието, насаждани от комсомолската организация в гимназията.

–      Просвещаването е дълъг процес. – каза синът на Станислав – Никой не е напълно просветен. В момента искам да разширя вашия мироглед.

Другите не отговориха, защото се заприказваха с художничката от Ямбол. Тя носеше папката с рисунки и икони в ръцете си, въпреки че не знаеше защо.

–      Сега, приятели, ще ви заведа при леля Цанка и чичо Иван. – каза Звездан и отвори вратата на микробуса, паркиран пред хотела. Пътниците влязоха вътре, Звездан седна зад волана, а Ненчо се настани до него. Шофьорът запали двигателя и потегли по шосето.

  Тази част на Федерацията беше земеделски район, затова в нея нямаше големи предприятия. Селата приличаха на българските, но земята се обработваше от собствениците или арендаторите им. Тук нямаше текезесета, държавни стопанства, местни партийни феодали и трудова експлоатация. Магистралата беше с нов асфалт, без никакви дефекти и дупки по пътя. Пътуването по нея беше бързо и скоро бусът навлезе в индустриален район. Звездан не мина през близкия голям град, а зави по околовръстното шосе.

– Това е столицата Ново село. – обясни шофьорът – Много чист и уреден град. Населението му е колкото пловдивското, но има работа с добро заплащане за всички.

–       Къде се намира домът на дядо Ваньо? – обади се Деница.

  Звездан не отговори, а потегли по едно второстепенно шосе, близо до една от многобройните жп линии, извеждащи от столицата. Местните хора бяха различни от дюлинците – те бързаха за работа с колите си, возеха се в работническите влакове и автобуси, и се интересуваха от своя делови живот.

–       Има ли ограничителен режим за живеене в столицата на тази страна? – попита Ненчо.

–       Ако тук някой въведе такова нещо, гражданите могат да го съдят за нарушаване на човешките права. – отговори Драган.

Колата премина през няколко села и зави към голямо стопанство. Най–впечатляващото в него не бяха спретнатите градини, а огромен замък–небостъргач с форма на разклонено дърво.

–       Изглежда магическо и приказно! – каза Астрономката – Наскоро моят чичо, моряк на товарен кораб, ми донесе албум с шотландски замъци от Глазгоу. Но те не могат да се мерят с този дворец!

–       Ето къде живеят баба ти Цанка и дядо ти Иван! – каза Звездан и спря на паркинга. Спътниците му слязоха, шофьорът заключи вратите и поведе гостите към входа. Те влязоха в голямо фоайе, след което се качиха на асансьора.

   Това дърво–дом беше жилище на домакините и многофункционална сграда. В нея имаше кино, театър, ресторант, хотел, магазини и офиси на различни учреждения. Сестрата на Скакалеца живееше със семейството си на третия етаж, защото не понасяше големи височини. Жилището на лечителката се състоеше от два апартамента, лаборатория и приемен кабинет по природолечение, килер, трапезария и стаи за гости.

–       Добре дошли, приятели! – извика чичо Иван.

–       Най–накрая да дойдат лозенци у нас! – зарадва се лечителката.

–       Водим ви една талантлива художничка на икони от Ямбол! – каза Ненчо и Милена се представи на домакините.

–      Забравих да се представя. – каза съпругата на чичо Иван– Аз съм  леля Цанка, лечителка по призвание. И ние сме Лозен. Живея тук още от 60-те години, рядко си идваме на село. Я, коя е тази хубава мома с вас? Лозенска ще да е.

–      Аз съм внучка на дядо Йордан, твоя брат. – отвърна Деница на домакина.

–      О, ти си Тончовата щерка. Хасковските вестници писаха за теб, спечелила си награда на международната  конференция по астрономия в Димитровград. Как е баща ти? Той е добро момче, знаеш ли колко исках да го видя.

–      Татко е добре, работи в окръжната поща в Хасково и в почивните дни обикаля с наши приятели рокери от Харманли.

–      Елате вкъщи, ще разкажете всичко. – каза домакинът и пусна пътниците в дома си.

 

 

 

 

 

 

 

Двадесет и втора глава

Самоукият майстор от Редута

  Гостите влязоха във великолепната трапезария на леля Цанка и чичо Иван, украсена в битов стил, и заеха местата си около голямата маса. Масата беше отрупана с вилици, лъжици, ножове и други прибори, като че ли домакините подготвяха важна среща. Скоро няколко момчета и момичета започнаха да сервират ястия от традиционната българска кухня. След това дойде редът на напитките – компоти, безалкохолни и домашно вино от избата на чичо любимия съпруг на леля Цанка. Самият той тържествено отвори дамаджана с вино и произнесе благословията си над гостите.  Обядът започна с кратко слово на чичо Иван: 

–       Скъпи роднини, приятели и съмишленици, събрали сме се тук, за да посрещнем нашите гости от Лозенския таен клуб. Знаете, че те имат нелеката задача да подготвят народа за новото време, което скоро ще настъпи. Нашите приятели и съмишленици, дисидентите от Южна България, имат мисия не да свалят съветските васали, а да подготвят народа за демократичните промени. Режимът ще рухне сам от себе си, защото вече изживя времето си. От историята знаем за падането на великите империи – Римската, Византийската и Османската империя, които са рухнали след морален упадък, войни и други фактори. Нека историците да обяснят тези събития, за да можем ние, обикновените хора, да разберем, че няма по-велики империи освен Божията, Необятната, Вселенската империя на мира. Никой не може да замени Бога, и всеки, който прави себе си бог, извършва грях. А още по-голям грях от идолопоклонството е принуждаването към него, както правят нашите партийни аристократи. Когато пророците /дисидентите/ започнат да осъждат действията на велможите, последните ги гонят, измъчват и убиват, за да не може никой да отнеме тяхното могъщество. Но Висшите сили са по-могъщи от всяко правителство. Когато започна да се умножава броят на репресираните и убити свободомислещи в Източния блок, Силите решиха да премахнат тези режими. Затова изпратиха напреднали души в техните физически тела, които да помогнат на хората да отхвърлят тези тоталитарни режими. Част от тези напреднали души са наши съмишленици и седят заедно с нас на тази маса! – завърши домакинът.

 Гостите ръкопляскаха и извикаха „Ура“. Обядът премина в приятелски разговори, разкази за живота, любовта, състраданието и прошката. Това беше първата неформална среща на дисидентите с техните бъдещи ятаци от София.

Дисидентското движение намали своя политически оттенък и се превърна в културно-просветно дружество на всички свободомислещи и будни български граждани.

  След като се нахраниха, гостите започнаха да разговарят с домакините.

–       Дядо Ваньо, как построихте тази сграда? – попита Тончовата щерка.

–       Това не е сграда, а гигантско дърво. Бог го създаде, и ни помогна да се преселим в него. – отговори домакинът – Всички тези магазини и канцеларии ни плащат наем, с който се издържаме.

–       След като имате толкова средства, с какво си запълвате времето? – попита Ненчо – Ние поне работим в един Таен завод край нашето село, а и на държавна работа ходим. И Деница се обучава при нас.

–       Какво те учат, Астрономке? – попита домакинът.

–       Звездан и баща му ме учат на английски и френски, а приятелят на Ненчо ме занимава с дърворезба.

–       Дърворезба? – учуди се мъжът на леля Цанка – И дядо ти Ваньо е резбар, дърводелец, па и ръчен труд преподава в това дърво. Отскоро се научих да подготвям дъски, да ги грундирам и да позлатявам икони. Кой е резбарят в Тайния завод?

–       Синът на баба Демна лечителката, Стоян. – отговори Ненчо.

–       Това вече е друго! Та аз го учих на дърворезба заедно с наш Тончо. После бащата на Деница стана елтехник в мините и специалист по компютрите „Правец“. Ама имаше полза от дърводелството! Като се разглоби или счупи нещо дървено, все племенникът го поправя.

  Домакинът отвори една дървена врата и гостите влязоха в работилницата му. Това беше една стая, обзаведена с работни маси, машини и метални стелажи. По рафтовете бяха подредени златни листове, икони, смеси за грундиране, безири, лакове, инструменти, започнати и готови резбарски произведения. В единия край имаше електрическа печка с тенджери за разтапяне на туткал, мастикс, дамара, колофон, а срещу нея се намираше библиотеката с техническа литература. По стените бяха окачени рекламни плакати на различни фирми, икони и картини на негови ученици. Освен в тази работилница, чичо Иван провеждаше дейността си в кабинета по трудово обучение към местното училище. То беше разположено в Старото дърво и обслужваше няколко села. Училището беше построено и спонсорирано от майстора, който изработи чиновете, бюрата, шкафовете и работните маси. Леля Цанка беше добра шивачка, затова уши завеси, българският и редутският флаг, а синът й Атанас създаде учебни табла за всеки кабинет. За разлика от останалите училища, местното школо притежаваше лаборатория по природолечение, в която преподаваше лечителката.

–       Цяла Природо–математическа гимназия имате тук, при това в едно земеделско стопанство. – възкликна Деница – Само ви трябва обсерватория.

–       О, и за това сме се погрижили. – каза домакинът – Сега ще ви покажа библиотеката, там се намират и стълбите за обсерваторията. Всичко се учи в тази школа, но никой не занимава децата с политика! Лудост е да се пълнят главите на учениците с измислени философии и идеологии! – отсече чичо Иван – Само в домашната библиотека има книги за политика, но те са малко в сравнение с другите томове.

  Леля Цанка и чичо Иван бяха земеделци по убеждения и по дух, затова за тях беше важно да обучават младите хора на селско стопанство.

  Милена, Ненчо, Деница и Драган последваха мъжа на лечителката, а Звездан се прибра в апартамента, построен за него в Старото дърво. Сякаш Странджата се беше преродил в този скромен човек, готов да приюти всеки борец за свобода.