Бъдещето на Милена от Ямбол. Увлекателното разказване на фактите – добър начин за комуникация. Амигления – мечтаната България. Деница Астрономката проявява интерес към Шотландия.

 

Двадесет и трета глава

Дисиденти–проповедници

 Докато младежите и девойките бяха в Редутската федерация, Тайният завод се използваше само като работилница. В нея работеха Стоян, Станислав, Звездан, Тончо и Радомир Радушев. Последният печаташе книги чрез самиздат, които трябваше да се разпространяват из страната. Това беше трудна и опасна задача, защото разпространението на забранени книги се наказваше с цялата строгост на закона. По това време в Съветския съюз Горбачов провеждаше „перестройка“, но само в Полша, Унгария, Чехословакия, Източна Германия и прибалтийските републики имаше силни дисидентски движения. В тези страни имаше цели нелегални печатници за самиздатска* литература. Повечето наши интелектуалци поддържаха реформирането на съществуващия обществен ред, но Савов и лозенците искаха промяна на цялата система.

 Един следобед Тончо предложи начин за просвещаване на народа, който няма да предизвика подозренията на властите. Идеята му беше да се създаде реформирана църква и да се проповядва Божието слово сред младите хора.

–       Нали и Миро създаде „църква“ в Ямбол? – каза Радо – Един от „вярващите“ разкри съучастието му в Садовския клуб пред властите. Ще бъде добре да вдигаме малко повече шум.

–       Хората, които вдигат много врява, отдавна са зад решетките. – каза Тончо – Нямаме влиятелни неформални сдружения.

–       Има един дискусионен клуб в Софийския университет. – каза Радо – Неговият основател, доктор по философия, наскоро издаде книга за фашистката идеология. В нея той изследва методите на управление, прилагани от крайнодесните режими в Италия, Германия, Хърватия и други балкански страни. Тази книга предизвика скандал в научните среди.

–       Имаме я в нашата библиотека. – каза Станислав – Мога да я донеса още сега.

–       Защо антифашистка книга предизвика такива реакции? Нали антифашизмът и комунизмът вървят ръка за ръка? – попита пощенският служител.

–       Тоталитарните режими са идентични. – каза Радо – Вместо „врагове на нацията“ има „класов враг“, използва се тайна полиция, преследване на другомислещи, често процесите срещу отделни хора служат за изчистване на сметки.

–       Много хора, предимно от интелигенцията, вече са чели книгата „Фашизмът“ на споменатия наш учен. Добре би било и ние да я разпространяваме из страната, както проповедниците обикалят с Библията.

 Тогава България се кръстосваше от християнски пастори. Те бяха представители на Евангелската, Петдесятната, Адвентната и други реформирани църкви. Божиите служители тайно събираха хората, раздаваха им религиозни материали, тълкуваха Светото Писание и изцеляваха болни. По време на следването си в Учителския институт в Кърджали, Хасан от Сеноклас посещаваше такава общност в града. Следвайки мрежата на пасторите, учителят основаваше нелегални клубове в Източните Родопи. Тончо знаеше за тези проповедници, затова предложи на приятелите си да се заемат с тази апостолска работа.

–       Най–добрият начин да просвещавате хората е, като им покажете живота в Западна Европа и Америка. Има опасност да бъдете обвинени в антикомунистическа пропаганда. Но аз ще бъда с вас и ще ви насоча към подходящите хора. – каза Станислав. Неговите съмишленици размислиха и приеха предложението му.

 

 

Двадесет и четвърта глава

Природо–математическата гимназия

в Старото дърво

 

Библиотеката на чичо Иван беше пълна с много книги, събирани с години. Нейните рафтове стигаха до високия таван, като на места бяха поставени дървени стълби. Книгохранилището заемаше голяма стая, обзаведена с красиви дървени мебели и меки кожени кресла. В единия край на помещението започваха вити стълби, водещи до различни кабинети и лаборатории.

–       Тази библиотека се използва от нашите ученици. – каза домакинът – Те не купуват учебници и помагала, а използват библиотеката.

–       Това е много хубаво, но как можеш да работиш в час, без да имаш пред себе си учебния материал? – попита Астрономката.

–       Обучението тук е предимно практическо. Само математиката, българският език, литературата и чуждите езици са теоретични. Имаме кабинети по физика, химия, астрономия, география, природолечение, биология, изобразително изкуство и трудово обучение. – каза мъжът на лечителката.

–       Така е в лозенското училище, моята гимназия в Хасково, средните политехнически училища, както и в химията в Димитровград. – каза Деница.

–       Българското образование е хубаво, но не е нужно подрастващите да се занимават с политика. В горен курс могат да се изучават тези неща, но тогава учениците ще бъдат по–зрели и неподатливи на манипулации. – каза чичо Иван – Затова в училищата още от първи клас промиват мозъците на учениците. Ти си една от малкото твои връстници, които са запазили разума и съвестта си чисти, след толкова години учене на лъжи.

 Деница, подобно на Ненчо, също беше учудена и объркана от факта, че в общество на равенство има неравенство. Как партийните секретари ползваха специално снабдяване, докато обикновените хора се редяха на дълги опашки пред магазините след работа? Дори Пеньо Пенев, един от любимите поети на Астрономката, се беше разочаровал от действителността, което доведе до неговото самоубийство.

 Като миньор, бащата на Тончо имаше добри доходи, което позволяваше на семейството му да живее почти без лишения. Петдесет и седем–годишният чичо Йордан наскоро се пенсионира и се отдаде на семейството си. По силата на едно постановление селяните получиха разрешение да отглеждат тютюн, притежават животни, да продават различни стоки в малки магазини. Семейството на една от снахите му гледаше овце за мляко и вълна. Държавата изкупуваше продукцията на „частниците“ и вкарваше по някой лев в семейната хазна. Големите магазини и гастрономите останаха кооперативна собственост, която с нищо не можеше да задоволи доброто им снабдяване.

–       Искате ли да видите нашето училище, стопанството и къщите на работниците? – предложи домакинът.

–       Аз бих искала да разгледам дома ти, но нека вземем съгласието на другите. – отговори внучката на миньора.

–       Можем ли да намерим германски марки тук? Има ли наблизо паркинг за международни камиони? – попита Ненчо. Тогава беше на мода да се разменят левове срещу германски марки. Тази работа се вършеше от черноборсаджии, улични търговци или югославски тираджии. С германските марки можеха да се купуват чуждестранни стоки от „Кореком“–ите, но клиентите трябваше да удостоверят откъде притежават тази валута.

–       Ех, тоя „Кореком“ се е превърнал в мания за някои хора. Като димитровградския пазар. – каза домакинът. Тържището в Града на младежта беше популярно място за срещи, сделки, обмяна на валута, купуване на дефицитни стоки и други неща.

–       Марките ни трябват, за да си купим хубави дрехи. А за Тайния завод ще са ни нужни само левове. Мислим да тази есен и другото лято да обикаляме из България като туристи, и същевременно да привличаме последователи.

  Ненчо и съмишлениците му събираха пари за организацията, които се пазеха при Тончо и семейството му.

–       Тези пари, които съхранявате при брат ми, продължавайте да ги събирате. – каза чичо Иван – Можете да си купите облекла от Ново село, столицата на тази страна. Тук цените са по–ниски, отколкото в България, и има изобилие от стоки.

–       Не забравяйте, че има хора с по–големи нужди от нас. – каза Деница. Тя имаше предвид семейството на лечителя от Ямбол. Съпругът на леля Цанка обеща да помогне на ямболците и пусна гостите да си починат.

 

 

 

 

 

 

Двадесет и пета глава

   На другата сутрин чичо Иван извика Ненчо, Деница и Милена в кабинета си. Той искаше да говори с ямболката относно нейното бъдещо развитие. Емиграцията от България прекъсна мечтата на девойката да учи в Художествената академия. Дори и да беше останала в Родината, талантливата художничка нямаше да получи разрешение да следва във Висшия институт по изобразително изкуство.

 Каква беше тази система? Хората се подбираха не според техните качества, умения, способности, талант, а според верността си към Партията. На различни длъжности се назначаваха некомпетентни, но лоялни хора, често със съвсем различна специализация от професията си. Колкото и да бе талантлив някой човек, той не можеше да развие потенциала си, ако не се вписва в общоприетите узаконени норми. Официалната история и литература описваха престъпленията на фашистите и нацистите, робството в Северна Америка през 18–19 в., апартейда в Южна Африка и сегрегацията на чернокожите в Съединените щати. А в същото време в Източна Европа, в средата на двадесети век, милиони хора бяха лишени от образование, работа и щастлив живот заради своите нравствени принципи, и правото да ги отстояват.

–       Приятели, искам да ви дам повече информация за тази страна – Редутската федерация. Както казва Деница, комуникацията не се състои само в изнасяне на лекции по история, философия, география и други.– каза домакинът.

–       Трябва да поднасяме фактите по увлекателен начин, а не като суха материя. – каза Ненчо – Например анализаторите, учените и другите интелектуалци го правят.

–       Нали все пак съм учител. – каза мъжът на лечителката – Може да не преподавам история и география, но лично съм проучил и обиколил цялата Федерация.

   

Карта на Централна Амигления, автор: Добри Димитров

  Официалното име на страната се използваше само в международните конвенции. Местните жители я наричаха Амигления.

  По това време Амигления беше федерална република, съставена от 10 провинции с местно самоуправление. Страната беше независима от Народна република България, но снабдяваше съседните социалистически страни със стоки и храни. Тук ще направя едно пояснение. Преди двадесет–тридесет години Редута беше тих и спокоен квартал на София, изпълнен с къщи, градини и овощни дървета. За обикновените хора нямаше нищо необичайно в квартала. Малцина посветени стари софиянци обаче знаеха, че в това райско кътче има невидим портал към Амигления. Макар и в друго измерение, независимата държава приличаше на България по природа, климат, красота, дори амигленската архитектура беше вдъхновена от българската. Разликите бяха по–скоро в географията, разположението и големината на населените места. Например районът на Дюлино приличаше на Димитровградския край, но в периода преди създаването на града. Централна Амигления напомняше Пловдивското поле, а пейзажът около Старото дърво…

–       Шотландските хълмове, ливади и плавателни канали! – възкликна чичо Иван.

–       Дядо, бил ли си някога в Шотландия? – попита Астрономката – Моят вуйчо ми подари два албума–енциклопедии за тази страна, по случай осемнадесетгодишния ми рожден ден.

–       Какво работи той? Трудно се намират такива книги, а в България могат да се сметнат за западна пропаганда. – каза учителят по трудово обучение.

–       Вуйчо е моряк в търговския ни флот. Той наскоро плаваше до Глазгоу с кораб за насипни товари, с който превозваха зърно от Великобритания до България. Вуйчо ми купи двете книги от най–големия град в Шотландия, и тайно ги донесе в България.

  Публична тайна беше, че въпреки добре развитото селско стопанство, България всяка година внасяше зърно от Канада и Обединеното кралство. То се използваше като фураж в големите аграрни комплекси. Всъщност никой не разбираше истинския смисъл на този внос, при положение, че Дунавската и Тракийската равнина можеха да осигурят жито за цялата страна.

–       Погледни на стената вдясно. Този календар също е от Шотландия. – каза домакинът.

  Деница се обърна към стената, на която висеше календар с голяма цветна снимка на усмихнато момиче, което много приличаше на Астрономката. Зад момичето се виждаха зелени поля, хълмове, ниви, канали и железопътна линия.

–       Това е братовчедка ти, моята внучка Джована. Миналата година тя ходи на екскурзия в Шотландия с нейни съученици от гимназията. – каза чичо Иван.

–       И аз искам да отида в Шотландия и да се снимам там! – възкликна Деница.

–       Шотландия не е чак толкова красива, колкото България, но е една уредена област във Великобритания. Вярвам, че и у нас ще стане така, ако положим усилия за общото благоденствие на Родината ни. – каза чичо Иван.

–       Докато режимът не падне, България не може да достигне европейските напреднали държави. За съжаление, комунизмът е вечен и неразрушим. Само емигриралите българи се спасиха от режима, но и за тях няма сигурност. – тъжно каза Ненчо.

   Вечен? Несломим? Такива мисли изпълваха съзнанието на дисидента–философ Ненчо Калинов. За разлика от него, Деница беше човек на действието, а не на дървената философия. Ненчо започна да разбира, че само обединението на двата принципа може да тласне напред демократичното движение.

* Самиздат – така се нарича нелегалното печатане на книги, листовки, брошури в Съветския съюз и останалите страни от социалистическия лагер. Бел. авт.