Детството и юношеството на дисидентите

 По  "Недописан роман" –Добри Димитров

 

Двадесет и осма глава

Детството и юношеството

на дисидентите

 

 Членовете на Лозенския таен клуб бяха обикновени хора, и тяхното детство не се различаваше много от това на другите хора. Те бяха видели добрите и лошите страни на социалистическия живот. Ненчо, Стоян, Тончо, Радо и Деница имаха различни интереси, но се отличаваха със своята любознателност.

 Детството на Ненчо Калинов беше изпълнено с приключения из село Лозен и неговите околности. Любимите му игри бяха да „тренира“ кокошки, да играе на пясъка пред къщата си, но той най–вече обичаше да изследва природата.  Родителите му го водеха в гората, на язовир „Ивайловград“, в комплекса „Голямата Гергана“, на море и на планина. Момчето проявяваше интерес към машините, рисуваше трактори и комбайни, помагаше на родителите си и мечтаеше да стане автомонтьор. Ненчо искаше да има своя собствена работилница, но законът не позволяваше частната дейност. Според Маркс тя водеше до експлоатиране на работническата класа от капитала, затова след победата на Девети септември властите насила отнеха фабриките, магазините, банките и земите от собствениците им. Селяните бяха бити и тормозени от агитаторите, които им взимаха продукцията и ги заставяха да работят в трудовите стопанства за минимално заплащане. В отделни части на страната се появиха земеделски и горянски движения, които се противопоставяха на колективизацията.

 В Лозен имаше няколко богати земеделци –Киряковите, Чобаните и… Скакалецът, братът на леля Цанка. Последният беше син на предприемчив лозенец, член на кооперацията „Взаимност“ и кмет по царско време. Братът на лечителката продължаваше да поддържа Земеделския съюз и след обесването на Никола Петков. Когато се развихриха арести и въдворявания на опозиционери, една нощ Скакалецът премина границата и влезе нелегално в Гърция. За сестра му и зет му Иван вече нямаше място в Лозен, затова те се скриха в Пернишко, при роднини на бъдещата лечителка. Чичо Йордан, девер на леля Цанка, беше викан за информация в селсъвета и местния комитет, но дори на него чичо Иван не разкри къде се укрива.

В годините преди началото на Втората световна война немски компании разработваха въглищните и оловно–цинковите мини в Маришкия басейн и Източните Родопи. Един близък приятел на чичо Йордан работеше като експерт в „Горубсо“. Той продължи работата си и след Девети септември, като уреждаше своите съселяни в Маданския рудник. След няколко години, по време на развенчаването на култа към личността, дядото на Деница започна работа в мините и се пресели със семейството си в Кърджали. Там се роди първият му син Тончо, който по–късно последва пътя на баща си.

  Бащата на Деница имаше хубаво детство. Подобно на Ненчо, синът на миньора от малък проявяваше интерес към техниката, изобретяваше различни неща и рисуваше машините, които иска да създаде. Неговите рисунки се пазеха на тавана в родната къща на семейството, но момчето скоро забрави за тях и не му идваше на ума, че тези изобретения могат да бъдат реализирани някой ден.

 Малцина хора, основно Тончо и приятелите му, помнеха непознатия светещ обект, който видяха като тийнейджъри през една нощ в небето край Средковата дупка. Обектът се движеше нагоре–надолу, въртеше се и светеше с различни цветове, преди да се скрие зад горските възвишения в посока Черна могила. Това провокира интереса на миньорския син към паранормалното, уфологията, извънземните цивилизации и тайните на Вселената – все теми, неприемливи за голяма част от обществото и в наши дни.

 Юношеството на Тончо премина бързо и други мисли обзеха съзнанието му.

 Законът позволяваше деветнадесетгодишните младежи да не отбиват военна служба в казарма, при условие да извършват тежък физически труд в мините или в големите комбинати като „Кремиковци“. Тончо беше здрав и силен, умееше различни неща, заради което той беше добър работник. Неговата работа беше да поставя електроинсталации във въглищните мини на „Марбас“, разположени в Старозагорско и Димитровградско. Условията в мините бяха тежки, работеше се на открито в дъжд, сняг, студ, но миньорите получаваха добро заплащане. След завършването на службата си синът на чичо Йордан се премести в Хасково и започна по–лека работа в сферата на комуникациите. Начетен и буден, младият служител в пощата всяка вечер изучаваше трудовете на Маркс и Енгелс. За съжаление, тоталитарните режими в Източна Европа бяха съвсем далеч от идеалите, които представяха като своя първооснова.

  Освен партийна литература, Антон четеше Светото писание, получено от негов приятел–християнин. Всъщност синът на чичо Йордан проявяваше интерес към всяка книга, която му попаднеше под ръка. Дисидентите го оприличаваха на Миро от Ямбол, заради комбинирането на религия, наука, мистика и уфология– науката за извънземните кораби и цивилизации. Истинските му сродни души обаче бяха само двама – Ненчо Калинов и Димитър Савов. 

 

 

Илюстрация: Добри Димитров

 

 

 

 

 

Двадесет и девета глава

Детството и юношеството на

дисидентите –втора част

 

 Димитър Савов беше типичният столичен интелектуалец – широко скроена личност, с интерес към литературата, философията и различните течения в изкуството. Той се готвеше за хирург в Медицинския университет, редовно посещаваше лекциите, а вечер се събираха със съквартиранта си Борис от Пловдив и няколко приятели, за да обсъждат различни теми и да играят на карти.

Като малко момче Савов обичаше да играе с децата от квартала в междублоковите пространства. Тогава семейството му живееше в работническия квартал Ботунец, който беше по–благоустроен, отколкото сега. Приятелите на малкия Митко бяха все деца на служители от завода, не се възползваха от привилегии, нямаха скъпи играчки и играеха с подръчни средства. Основните им игри бяха стражари и апаши, рицари, военни действия и спускане по наклони с лагерни колички, които имаха сачмени лагери вместо колела. Друг път събираха кашони и правеха конспиративни квартири, космически кораби, военни бази – всичко, което можеше да измисли въображението им. Въпреки че в игрите всички бяха равни, Савов постепенно се издигаше като лидер, защитаваше слабите и се противопоставяше на тези, които се опитваха да делят децата.

 Както много граждани на републиката, бащата на Савов осъзнаваше, че животът невинаги е бил такъв, мизерията и ниският стандарт на живот като че ли се бяха появили в по–ново време. Той не споделяше своите мисли със сина си, но когато момчето порастна, то започна да сънува и да си представя неща, за които не беше сигурно, че са били истина. Сънуваше стара София, времето на „монархо–фашисткия режим“, представяше си своето родно село, но най–често „виждаше“ интелигентни хора, с поддържан външен вид, с добре изрязани нокти на ръцете, понякога ги чуваше да говорят на различни езици. Но в един сън той се почувства като един от тези интелектуалци, носеше последния си ръкопис в една печатница и се разхождаше по улицата. „Интелектуалецът“ Савов беше въодушлевен и цялата нощ след това не можа да заспи от вълнение. Изведнъж някой почука на вратата на дома му, той отвори и няколко здравеняци го хванаха, качиха го в една камионетка и го закараха на едно поле, поставиха го с гръб към една яма, след което един войник насочи към него автомат и… Савов се събуди от ужас. Още повече, че той разпозна в лицето на войника един герой от родното си село, обезсмъртен във филма „Ние сме на всеки километър“ – войводата Митьо Ганев. Бъдещият лекар вече беше младеж, член на Комсомола, и счете за по–уместно да не разкрива съня си на никого, дори на своите родители. Но през една ваканция, когато остана при родителите на майка си в Горски извор, баба му тайно го заведе при експертката в Химмаш Демна Георгиева, същата баба Демна, която сега помагаше на Лозенския клуб. Тя разкри, че Митко е наследил будния дух на прадядо си, който е бил арестуван и изпратен в „Белене“  при идването на комунистите на власт. Ако на негово място беше друг комсомолец, веднага щеше да предаде и баба  си, и врачката с еретическото тълкувание на властите. Но Савов не беше такъв, отвращаваше се от действията на такива деца и младежи, не понасяше шпионите–негови връстници, а любовта му към партията беше само външна, но не и вътрешна. Той нямаше интерес дори към марксистко–ленинската философия, но я учеше, за да си изкарва задължителните изпити по партийните дисциплини.

 Детството на Боби, приятеля на Савов, премина в Пловдив и асеновградските кварталчета, с характерните игри на децата в България, включващи зимно спускане с шейни и найлони по стръмните сокаци на „Малкия Йерусалим“, както наричаха градчето в подножието на Родопите. Боби и приятелите му дори влизаха в старите черкви и проявяваха любопитство към тяхното обзавеждане и украса. Партията се опитваше да отклони хората от религията, но Филипов и Савов добре познаваха историите и персонажите от Библията, отчасти заради добрите стари баби, които тайно водеха внуците си в храмовете. Като ученик секретарят на Тайното събрание беше активен само в часовете и в задължителните мероприятия. Той не членуваше в клубове като някои „вундеркиндчета“, нито се стремеше към ръководни постове.

 По някакъв неписан философски закон, най–активните ученици и младежи членуваха в Комсомола, участваха във всички мероприятия на властта, а много от тях заемаха ръководни длъжности. Деница Астрономката беше много активна ученичка, участваше в театралния и астрономическия кръжок, разпространяваше брошури, лепеше плакати и по време на важни манифестации танцуваше заедно с мажоретния състав, но въпреки това не стана комсомолски секретар. Още от дете тя се отличаваше с амбициите си, провокирани и от нейните родители. Тя дружеше не с връстниците си от „голямото добрутро“, а с три момичета и две момчета от махалата. Когато Деница беше малка, Тончо работеше в любимчанската поща и живееше в село Лозен, но по–късно с връзки отиде в окръжната централа в Хасково. Астрономката играеше с лозенските деца, а когато навлезе в юношеската възраст, тя и трите нейни съседки започнаха тайно да ходят на дискотека в Харманли и в ресторант „Голямата Гергана“. На осемнадесет години Деница отиде за първи път на море с компания. Популярно място за отдих на младежи беше къмпинг „Лес“ близо до Приморско, където ходеха и „индианците от Рио Ланга1 Лозен“ – така се наричаше компанията на Астрономката.

 Името им произлизаше от играта на индианци, която играеха като деца. По това време в селското кино прожектираха уестърн филми с участието на югославския актьор Гойко Митич, и всички отиваха да ги гледат. Искаха да видят нещо различно от съветските филми, в които неизменно присъстваха коне, влакове и дейците на Октомврийската революция. Западният свят беше непознат за обикновените хора в социалистическия лагер, чуждестранните филми бяха забранени за пролетариата, но разрешени за висшата партийна аристокрация. Затова с такъв ентусиазъм хората се бутаха за билети, когато даваха филми за Дивия Запад и Златната треска.

 По време на обучението си в Природоматематическата гимназия в Хасково, Деница не забрави своите приятелки от детинство, които учеха в химическия техникум в съседния град.

1 Ланга – сорт краставици с издължена форма, които се използват за салати, таратор и за похапване в суров вид. На лозенски диалект дългите краставици се наричат „ланги“, а малките краставички – „кардашони“. Първите дават и прякора на нашето село – Рио Ланга Лозен, Малкият Тексас.

Заради нея те участваха в кръжока по астрономия и заедно посещаваха обсерваторията „Джордано Бруно“ в Димитровград. Трите бяха неразделни, но на 16 години една от „индианките“ се омъжи и отиде да живее в Казанлък, където започна работа в розоварните.

 Милена, художничката на икони от Ямбол, играеше и се събираше с другите деца до четиринадесет–петнадесетгодишна възраст. Връстниците й я познаваха като скромно и мило момиче, което не пречеше на никого, избягваше конфликтите и нейният подход бе по–скоро дипломатичен. Въпреки това тя изгаряше от вътрешни противоречия, най–вече около личността на своя дядо, чието име би трябвало да носи. Той не се казваше Милен, нито Мильо, а носеше името на сливенския войвода, обезсмъртен в едноименната балада на Христо Ботев. В семейството нямаше човек на име Милен, Михаил или Милан, а бащата на девойката се наричаше Мирослав. Беше обичай да се кръщават внуци с имената на техните дядовци и баби, някои бащи даваха своите имена на децата си, но Миро и Милена не си подхождаха като имена.

 Какво ли значеше това? Може би дядо й е бил партизанин, носел е друго име и друга самоличност, за да не бъде разкрит. Защо не си е върнал старото име, когато преследванията срещу комунистите са били преустановени? Или, това беше по–мистичната версия, се бе случило някакво събитие в живота му, което не биваше да се разкрива? Можеше да бъде престъпник, бивш царски офицер, опозиционер, спасил се от чистките в първите години на комунизма, аристократ, а може би привърженик на фашизма, капиталист – всичко беше възможно. Но казусът не беше какъв е бил в миналото, а как е успял да скрие всичко това при целия агентурен апарат, в който властите знаят всичко за всеки човек. Когато тя питаше родителите си защо се казва така, те й казваха, че при раждането й лицето било много миловидно, и решили да я кръстят така. Те криеха нещо от нея, но любопитната ямболка реши да намери информация по безопасен начин. Ровенето в архивите нямаше да бъде добра идея, защото щеше да акцентира върху случая. Ако той е бил дисидент, това можеше да не е безопасно за него, защото от години той живееше необезпокояван в родния си град под Сините камъни.

 Тогава девойката беше на 15–16 години и сметна, че е удачно да поговори с дядо си за това. Тя разбираше, че това може да е тежко за него, но не можеше повече да се дерзае за името на своя дядо.

 Един уикенд тя отиде на гости при баба си и дядо си, както обикновено правеше. След обяда Милена отиде при дядо си Димитър и го попита защо тя не носи неговото име. Възрастният човек погледна внучката си, видя, че може да й се довери, и обясни цялата история със заръката да не я разказва наляво–надясно. Най–накрая истината стана ясна – преди години дядо й се е наричал Милан, но сменил името и външния си вид, защото е бил преследван от новата власт.

 Оказа се, че той не е бил престъпник, царски офицер или фашист, а защитник на народните интереси. Дядо Милан беше не просто герой – това беше ЕДИНСТВЕНИЯТ ЖИВ УЧАСТНИК в Горянското движение, избягал след разгрома на четата и живял като монах в Троянския манастир, известно време е бил приютен от един селски свещеник в Северозапада и в знак на благодарност приел вярата в Бог, която предал и на сина си, пророка–лечител Миро от Ямбол.