РАЗМИСЛИ ЗА ЗЛАТОТО– РАЗГОВОР МЕЖДУ ЕДИН БИВШ ЗЛАТОТЪРСАЧ И НЕГОВАТА ВНУЧКА

Най–важната книга в семейството на Деница Астрономката беше древен ръкопис, написан със старобългарски и други руни върху златни плочи. Златната книга беше открита от дядо Йордан по време на строежа на новата къща. Той я пазеше като очите си и я държеше в тайник. Никой не знаеше за нея, докато Деница не я видя в съня си.

  –Дядо, чувал ли си за Златната книга? – попита го тя– Имало книга, в която се описвала съдбата на България. Написана на златни плочи.

–И да е имало, сигурно е прибрана от властта.– отговори дядото–Никой не знае бъдещето, нито каква е съдбата му. За Ванга говорят, че прави предсказания, но аз не вярвам.

–Знаеш ли къде е намерена? Нали си търсел злато, сигурно знаеш къде са залежите.  – продължи да любопитства Астрономката.

–Златото е на народната власт, и е в полза на държавата. Който намери злато, не може да го държи– трябва да го предаде на властите.

–Имаш ли златно съкровище, дядо?

–Кой? Аз? Ти мислиш ли, че ако имах злато, щях да живея на село, а вие да чакате от мен да ви нахраня? Деничке, който има злато, в палати живее, като цар, возят го със скъпа кола, с отбрани гозби се гощава.

–А какво става с хората, които се трудят неуморно, за да издържат палатите? Къде отива нашата храна, която произвеждаме? Не виждаш ли празните магазини? Знаеш ли какви богатства имат хората, на които ние се надяваме и се кланяме като на богове?  Знаеш ли къде отива нашето злато? 

 –Какви са тези приказки? Досега в нашата рода такива подривни думи никой не е казвал. Тия работи не ги приказвай. Знаеш ли, че един от нашите лежа в „Белене“ заради подобни прояви?  

– Знам, че той е поет, и възхвалява свободата в своите стихове. Аз също обичам свободата, дядо. Искам свободно да си избирам книги за четене. Искам да ги обменям с приятели. Искам да знам за съдбата на България. Разкажи ми за Златната книга.

  Дядото на Деница се замисли за своето съкровище. Дълги години го беше скривал в тайника, вадеше го само на специални поводи и го разглеждаше сам. Той не можеше да разчете текста, но вътрешно усещаше, че книгата е нещо специално. Дълги години той се опитваше да намери хора, но не се доверяваше на никого. Дори и с колегите си от крумовградската мина не разговаряше за книгата.

–       Златната книга беше открита тук, в този двор, в нашето село Лозен. Тя е наследство на рода ни. Ще ти я покажа, мога да ти я дам за четене, но имам условие. Не позволявам да даваш книгата на други хора или да я обменяш с камионджиите за немски марки. Немските марки са обикновени пари, те се печелят и харчат, губят се в хазартни игри, кръчми и дискотеки. Златото също е така– придобива се и се изгубва, разменя се за други стоки или за пари, влага се в индустрия или в оръжия. То прави някои хора богати и им дава власт, а тези, които го нямат, са работници и селяни като мен. Затова цял живот се мъчим да изкараме средства за образование, за апартаменти на децата, даваме им храна безплатно, за да спестяват пари. Тази книга, която имам, е по–ценна и от златото, и от парите. Не защото е златна, а заради кодовете, които носи. В нея дори е описана съдбата на златните залежи у нас. Аз донякъде я знам. Ако златото ни не отива в Съюза, други чужденци ще го взимат, освен ако правителството помисли за него като за национално богатство. – каза дядото на Деница и извади Златната книга. Тя блестеше като приказно съкровище, което пленява очите на алчните и отключва благородството на смирените хора. Върху първата страница стоеше надпис на непозната писменост.

  Деница разказа на дядо си, че познава хора, които могат да разчетат кодовете и могат да им се доверят. Тя му каза за Ненчо Калинов, за Слави, за Звездан, сподели му за посещението при баба Демна.

–Ненчо? Тракторният механик в текезесето, дето уж разбира само от трактори и комбайни. С наш Тончо пък пускат някакви странни музики. Звучат все едно някой удря по желязо или като големите чукове, които трошат рудата.  Много умен тоя Ненчо. Ние сме рода с тях. Що му трябваше да стои на село, вместо да учи в институт?

  Деница му обясни, че в селото има таен клуб, който събира и изучава редки и непознати книги. Според нея ръководителите на клуба, Слави и Звездан, умеели да четат древни надписи и да превеждат бързо цели книги. Те носели на Ненчо и Тончо касети с хард рок и метъл. Също така те разработвали машини, сред които и нови компютри. Дори открили в Деница интерес към компютърните системи и започнали да я обучават.

  Още същата вечер Деница покани баща си и дядо си в Литературния клуб. Те дадоха Златната книга на Ненчо, който я занесе в тайна работилница край селото. В нея членовете на литературния клуб обзавеждаха нова печатница и изработваха различни технически средства. Екипът на Литературния клуб се зае с нова мисия– разчитането и тълкуването на Лозенската златна книга.