Когато вместо Коледа се празнуваше Нова година и беше невероятно да се сдобиеш с чуждестранна книга....Как се пробужда интересът на едно младо 18–годишно момиче към Шотландия...

   Това е откъс от мой разказ, за празнуването на Нова година 1989 г. в село Лозен, Хасковско, и в областния град. 

Нова година беше сред най–тържествените празници в Народната република,   както и в селото. Лозенците украсяваха домовете си с елхи от хвойна, приготвяха различни ястия, а децата правеха сурвачки и репетираха стихотворения. По телевизията показваха развлекателна програма, която завършваше с новогодишно слово на другаря Живков. Дните след Нова година бяха обичани от децата и учениците. Те се наслаждаваха на ваканция до шести януари, когато неофициално се отбелязваше Рождество Христово.

  В дома на Ненчо Калинов имаше осмянка, по време на която домакините и гостите ядяха свинско месо с праз, сготвено по местна рецепта. Там бяха поканени приятели на Ненчо, включително Георги, синът на баба Доба. Георги умееше да коли животни и да разфасова месото им. Освен него, на масата беше поканен и журналистът Радо. Той разказваше едновремешни истории и споделяше впечатленията си от Кавказ. Радо помнеше тостовете и благословиите, които се произнасяха там:

  Нека да бъде благословена лозата! Благословено да е виното, което ни дава тя! А враговете ни нека да пият бира!

  Декември беше времето на комката на домашните вина. Селяните взаимно опитваха еликсирите си, като всеки даваше своето мнение за виното. От лозенците най–добри винари бяха няколко души, сред които синът на лечителката баба Демна и съседът на Журналиста. Чичо Йордан повече си падаше по ракията, но сега той разполагаше с лозе край Тузленската река. От него той правеше вино, а ракията „астрономка“ приготвяше от избумбашени компоти. Излишъкът от нея беше подаряван на други лозенци или разменян за други продукти.

    Синът на бившия миньор беше в Хасково. На първи януари той събра на трапезата във ведомственото жилище Деница, съпругата си, шурея и тъщата от Каснаково. Колкото до дъщеря му, тя получи нови подаръци на първи януари.

  Деница спеше до късно след новогодишната нощ. Тя беше на празненство в хасковския младежки клуб, заедно с няколко приятелки. Сред тях бяха и двете момичета, които пътуваха с доктор Савов и моряка Петър във влака. Те не познаваха вуйчото на Деница, и бяха споделили подигравките на бъдещия ветеринар. Той всъщност харесваше Астрономката, но имаше различни възгледи за ролята на жената в семейството.

      Докато Деница още спеше, в дома й влезе нейният вуйчо. Той седна на кухненската маса и започна разговора със своя зет.

–        Здравей, Тонка. Как си? Как я караш с работата? – попита морякът.

–        Всичко е наред, Пешка. Работя си в пощата, от време на време обикаляме по селата. Ходя си и в Лозен, да видя нашите. Как си ти, моряко? –

–        Я, какво си купил? От къде е този касетофон? – попита Петър–  Такива видях в Западна Европа, този път бяхме по–наблизо. Тука трудно се намира такъв. Има ги в корекома, ама е цяло приключение. Знаеш ли какво видях при плаванията си?

–        Разкажи, отпусни се, на Нова година сме. От шест месеца не сме се виждали. Касетофонът е от пазара в Димитровград, хубава техника. – отговори Тончо.

–        Какво да ти говоря, Тонка? Друг свят е там, различен. Ама съм подписал, че ще пазя служебна тайна. Все пак, искам да ти покажа нещо.

 Петър извади от чантата си хартиен пакет, каквито Тончо знаеше от работата. Морякът каза, че това е подарък за племенницата му. Тя трябваше да се събуди.

–        Дени, Дени…ставай вече. – каза Тончо, като отвори вратата на стаята, в която спеше Астрономката. Тя помръдна, обърна се на другата страна, но бавно започна да отваря очите си. След като се разсъни, Деница погледна наоколо. Южното слънце влизаше през прозореца, и осветяваше цялата стая. Часовникът показваше дванадесет часа.

–        Вуйчо Петьо е дошъл на гости. Той носи подарък за теб.– каза пощенският служител.

 Деница вдигна веждите си, сложи си очилата и скочи от леглото. В стаята влезе вуйчото и постави пакета пред племенницата си.

–        Честита Нова година на нашата астрономка! Много здраве, щастие и  успехи! Заповядай, Дени…Можеш да отвориш подаръка си!

 Деница отвори пакета и извади красива книга с цветни корици. Върху предната корица имаше снимка на замък сред причудлива природа. С големи букви беше написано:

The Castles of Scotland, from Celtic era to The Battle of Culoden.

 

    Замъците на Шотландия! Деница беше чувала за тази страна, но едва сега имаше възможност да се докосне до нейната история и култура.

–Благодаря ти, вуйчо Петьо! Това е най–хубавият новогодишен подарък, който съм получавала! Къде намери тази чудесна книга? На пазара в Димитровград ли?

–Ха, ха… Димитровградският пазар ряпа да яде! Там такава книга не можеш да намериш, дори и в София я няма. Купих я от една книжарница в Глазгоу, грабна ми окото. Аз я донесох в България, като я криех в чантата си през целия път. – каза вуйчото.

–        Какво има в Шотландия, освен уиски и замъци? – попита Деница.

–        Шотландия е прекрасна страна! България има по–красива природа от нея. Аз мога да ти разкажа за другите неща, които ме впечатлиха там. Довери ми се, че ти казвам истински неща.

–        Вярвам ти. – каза Деница.

–        Добре. В книгата има кратка информация за Шотландия, която е част от Обединеното кралство. Ще видиш снимки и картини от различни градове, села, местности и замъци.

–        Дени, ела тук. И аз имам подарък за теб – каза баща й. Тя отиде при него, последвана от вуйчото. Тримата седнаха около масата и в пълно мълчание отвориха кутия от обувки, в която беше сложен кожен калъф, от който излизаше ремък за рамо. В калъфа имаше фотоапарат „Практика“, произведен в Германската демократична република.

Деница никога не беше снимала. Някои нейни съученички използваха цветни камери „Полароид“, но само за забавление. Астрономката беше ползвала единствено телескопите в „Джордано Бруно“, а по време на стажа си там девойката се запозна с диапрожекциите от чудния апарат в Планетариума. Той имаше няколко обектива, които позволяваха представянето на пълна панорама върху куполовидния таван в звездната зала.

   Фотоапаратът беше купен от Ненчо и Тончо преди няколко дни. Те изпълняваха организационна задача в Гълъбово, където се срещнаха със съмишленик. Те му дадоха нелегални касети от две независими дружества, в които се критикуваше Възродителният процес. Съмишленикът беше ценител на фотографията и колекционираше фотоапарати. Той им продаде „Практика“–та , като се спазари за цената. Преди време той също продавал на пазара в Димитровград, но поради проблеми със Стопанска милиция се отказал от търговията и се върнал в родния си град. 

  Деница беше много радостна, че има фотоапарат. Тя благодари на баща си, който я посъветва да каже на майка си, че фотоапаратът и книгата са купени от вуйчото. Тогава моряците получаваха престижно заплащане, а Петър като главен механик – стабилна сума, с която цяла зима да храни семейството си. Преди две–три години му се роди момче, братовчедчето на Деница. Астрономката обичаше да се занимава с бебетата, но все още не искаше да създава семейство. Тя искаше да се наслади на младостта си, да влезе във висше или полувисше училище, да си намери момче и да споделя прекрасните моменти с човека, когото обича. Едва тогава тя щеше да е готова да създаде семейство.

    В следващите дни Деница беше в Лозен, при баба и дядо. Тончовата щерка прекара цялата зимна ваканция на село, чак до шести януари. Тогава беше именният ден на дядо Йордан.

 Деница започна да осъзнава значението на новата си придобивка. „Практиката“ имаше по–добра механика от съветските фотоапарати, а снимките бяха с чудесен фокус. Обективът позволяваше регулиране на блендата, скоростта, фокуса. Макар че беше зима, южното слънце даваше добра светлина за снимките. Астрономката направи няколко снимки в движение – на двете момчета на братовчедка ѝ, които играеха със снежни топки на двора. Чичо Йордан имаше голям двор, с бамбукова градина, оранжерии и голям самалък. В двора имаше малки кипариси, които децата превръщаха в новогодишни елхи.

  Деница документира и правенето на луканки, както и именния ден на дядо си....

---

[1] Буркани, чиито капачки не са добре вакуумирани и поради това съдържанието им ферментира и се разваля. Някои ракиджии използват ферментиралите компоти като джибри.