Как стигнах до идеята за романа?

С настоящата книга искам да хвърля нова светлина върху една много популярна, но и доста пренебрегвана тема. Напоследък в информационното пространство се разпространяват различни теории за световни заговори, конспирации и извънземни цивилизации, които не дават достатъчно информация за тези неща.  В нашия свят тези публикации често са платени от определени политически и обществени групи с цел пропагандиране на определени възгледи, което дискредитира алтернативните идеи в лицето на обществеността.

   Лично аз се запознах с тази тема в 8 и 9 клас, с интереса си към извънземните технологии и превозни средства. Но всичко започна много години по–рано, когато бях в 1 клас.

   Още на първия учебен ден ми беше трудно да се адаптирам към новата среда. Когато влязохме в класната стая, всички деца си взеха букварите, а аз държах в ръцете си плюшеното кученце Милка, подарък от мои роднини ,и не исках да го пускам. То ми носеше сигурност и спокойствие. Но за съжаление консервативната среда в училището не приемаше моята различност и скоро бях подложен на тормоз от учениците, подкрепян и от учителите. Родителите ми започнаха да ме водят при различни специалисти, защото не знаеха какво се случва с мен. Бях на 7, когато ми поставиха диагнозата „Хиперактивност и неустойчиво внимание с аутистични черти /Синдромът на Аспергер/“.

   Под силен натиск от директори, учители и родители майка ми реши да ме премести в друго училище близо до вкъщи, с надеждата там да намеря спокойствие и приемане. Уви, нейните надежди бяха напразни. Учителите хвърлиха чоп при кого да се падна, и новата ми учителка ме остави на самостоятелна форма на обучение от 1 до 4 клас. Тъй като децата ме отхвърляха и не искаха да общуват с мен, аз си създадох въображаеми приятели, с които споделях всичките си тревоги, мечти и желания.

    Най–много обичах летата в моето родно село Лозен, Хасковско. Баба и вуйчо се грижеха за мен, а най–добрите ми „другари“ бяха бабите от махалата. Често ходехме да се къпем в реката с мама и нейните приятелки, няколко пъти бяхме на лагер край яз. Ивайловград с нашата компания, дори ходихме и на море. Но най–много обичах следобедите, когато четох старите книги от библиотеката на майка ми, включително „История на БКП“ , биографията на Сталин и речи от 14–я конгрес на ДКМС. 

    Моите родители ми разказваха за тяхното детство по време на социализма, а аз постоянно им задавах въпроси за онова време. Вдъхновен от техните разкази, измислих история за нелегална организация по време на социализма – Тайното събрание. В нея няколко интелектуалци просвещават народа, като му разкриват истините за тоталитарния режим и създават тайни клубове в цялата страна, подобно на революционерите от българското Възраждане.

    Един летен ден, когато се разхождах из двора, се „запознах“ с двама измислени „приятели“ – Васил и Стоян от съседната къща, които бяха на възраст около 18-20 г., и по–зрели. . Васил беше най–добрият ми приятел и заедно играехме на влакове, докато Стоян „държеше“ кръчма във Василския двор, тяхното родно място.

     Тук трябва да направя едно пояснение. В моят измислен свят дворовете бяха нещо като градове–държави, и като такива имаха всичко необходимо за живот– апартаменти, магазини, кръчми и транспортна инфраструктура, най–вече жп гари. Обичах влаковете и затова те бяха основният транспорт между дворовете, а и в самите тях. Нашият двор също имаше своя железница. За вагони служеха касетки за зеленчуци, които аз теглех с въже, а пътниците бяха моите измислени герои. Имах и други игри, за които ще разкажа някой друг път.

    Разказах на моите „приятели“ за Тайното събрание. За мое голямо учудване, те се оказаха ученици на същите тези дисиденти. Момчетата ми обясниха, че в Лозен също е имало таен клуб–завод, който е произвеждал техника за нуждите на Тайното събрание в Пловдивско. Когато поисках повече информация, те ме запознаха с неговия бивш „отговорник“ Ненчо Калинов.

"Магьосниците от Черни връх", рисунка на Добри Димитров

  Ненчо ми разказа цялата история на нелегалната организация, както и на наследилият я след демократичните промени Орден на младите домакини. Но тъй като искам да провокирам любопитството на читателите, ще ги оставя сами да научат цялата история от следващите глави. Надявам се, че с това отново ще предизвикам  интерес и размишление над темите, засегнати в романа.

Настоящият труд не е с цел пропагандиране на едни или други възгледи, а един поглед върху тогавашното време, такова каквото е било, но с възможно алтернативно развитие на нещата.

                        Добри Димитров, София, 2020 г.