Глави 33–35

Глава 33

След Джулай морнинг

 

       Драган Зографа имаше лозенска и алвандерска* жилка в семейството си – майка му беше алвандерка, а баща му – лозенец. Затова през ваканциите той гостуваше на роднините си и в двете села.

  След Джулай морнинг младият художник отиде при баба си и дядо си в Благоуханното село. Те живееха в горната махала, близо до черквата и пътеката за водопадите над селото.

  Драган имаше съседка – Лилия Лавандулева. Тя беше хубаво момиче, с тъмни коси и тъмнокафяви, почти черни очи.

 

     Лили живееше в Хасково, но учеше българска филология в Пловдивския университет.

  Съседката на художника беше съученичка на Деница Астрономката, но двете не знаеха, че са от съседни села.

  Между другото, Алвандерката също произлизаше от село Лозен, при това от семейство на учители и читалищни дейци. Майка й и леля й бяха учителки в Хасково и Любимец, а баба й преподаваше физическо възпитание в лозенс

Глава 33

След Джулай морнинг

 

       Драган Зографа имаше лозенска и алвандерска* жилка в семейството си – майка му беше алвандерка, а баща му – лозенец. Затова през ваканциите той гостуваше на роднините си и в двете села.

  След Джулай морнинг младият художник отиде при баба си и дядо си в Благоуханното село. Те живееха в горната махала, близо до черквата и пътеката за водопадите над селото.

  Драган имаше съседка – Лилия Лавандулева. Тя беше хубаво момиче, с тъмни коси и тъмнокафяви, почти черни очи.

 

    Лили живееше в Хасково, но учеше българска филология в Пловдивския университет.

  Съседката на художника беше съученичка на Деница Астрономката, но двете не знаеха, че са от съседни села.

  Между другото, Алвандерката също произлизаше от село Лозен, при това от семейство на учители и читалищни дейци. Майка й и леля й бяха учителки в Хасково и Любимец, а баба й преподаваше физическо възпитание в лозенското училище и работеше в селското читалище. Лили имаше по–малка сестра и трима братовчеди, двама от които се занимаваха с автентичен фолклор. Затова не е чудно, че алвандерката беше много умна и проявяваше интерес към знанието.

  Два дни след рождения ден на Астрономката, Драган заведе съседката си в Лозенския институт, за да я запознае с членовете на Ордена. Лили беше много впечатлена от оборудването и библиотеката на Тайния завод.

–    Нашият институт е по–добър дори от Природо–математическата гимназия в Хасково! – възкликна Алвандерката – Ние дори нямаме училищна обсерватория, а използваме тази в Димитровград. Тук не гимназия, а цял университет може да се направи.

 

–    Мога да ти кажа от личен опит, че Лозенската обсерватория е по–добра от димитровградската. – каза Деница – Освен това, Химкомбинатът и Вулкан замърсяват въздуха с отровен дим, и само вятърът ни осигурява доста ясни вечери за астрономия.

–    Лили – включи се и Драган – утре ще ходим в един град, където въздухът е по–чист, и там също има добре оборудвани обсерватория и планетариум.

–    Не познавам по–чисто място от Лозен и Малко градище – каза Лили – Хасково, където живея, е малко по–добър град за живеене от Мите касаба. Все пак това е Хюстън, а не някой град със смог в Китай.

–    Това място, което ще посетим, няма нищо общо нито с Хасково, нито с Димитровград, нито с Перник. – отговори Ненчо Калинов – Този град съществува отдавна. Той е столица на страна, за чието съществуване повечето хора не подозират. Страната се казва Амигления, а столицата й – Ново село.

–    По време на комунизма нашите съмишленици помогнаха на доста българи да избягат в Амигления. Ако не вярваш, питай Деница. Тя учи в университета на Ново село. – обясни Драган.

–    Искаам да дойда и а-а-аз! – извика Алвандерката – Има ли нужда да си изкарваме визи и да подновяваме паспортите си?

–    Паспортите, визите, границите и граничните пунктове за амигленците са нещо остаряло. В Западна Европа почти няма граници между държавите, а за паспорти и визи на никого не му идва на ума. – отговори Ненчо.

–    А как се отива до Амигления? Да не се намира случайно на друга планета, и то на няколко светлинни години разстояние? – попита Лили.

–    Не, тя се намира на Земята, но само тези, които живеят в нея, знаят как да влизат и излизат в и от България. –обясни Ненчо –В Амигления се влиза през пространствен портал…

–                …който се намира в една орехова гора край Димитровград. – продължи думите му Астрономката – Не само, че порталът съществува, през него преминават и влакове, включително товарни вагони със здравословни храни от нашата семейна фирма. Един приятел на баща ми знае как да отвори амигленския портал, без никой да разбере. Той е железничар и утре ще бъде на смяна. Затова ви предлагам да влезем в Амигления, като преминем с влак през димитровградския портал.

 

 

Глава 34

   Младежите станаха рано сутринта на другия ден, закусиха и се качиха на автобуса за Любимец. Там те хванаха влак до Димитровград, където трябваше да се прехвърлят на влак за Амигления.

   Вече в Града на младежта, членовете на Ордена се отправиха към знаменитата Водна кула. Там ги посрещна железничарят, който отговаряше за пространствения портал. Те му обясниха кои са, а Деница му разказа за цеха за здравословни храни.

–    Най–накрая да видя лозенци! – възкликна обитателят на кулата – Тончо Киряка отдавна не съм го виждал, откакто той се пресели в Амигления. А ти си му дъщеря – виждам неговото лице в твоето. И Ненчо се е променил – помня те, беше млад и обикаляше из България.

–    Хасане, ти ли си? – попита Ненчо – Какво правиш в тази водна кула, няма ли квартири в Димитровград? Скоро ходил ли си в Сеноклас?

–                Да, аз съм. Закрихме училището в моето село, а в Маджарово няма свободни места. Изкарах за бакалавър и подготвям магистратура по английски език. Започнах да преподавам в Природо–математическата гимназия. Един мой колега от Шотландия, астроном, се оказа специалист по пространствени портали.

 Като младеж бащата на Деница известно време живееше в Кърджали и работеше в стола на Учителския институт, където се запозна с Хасан от Сеноклас. Любовта към западните песни ги обединяваше, затова скоро двамата станаха добри приятели. Именно Тончо доведе Хасан в димитровградската гимназия, където учеше по–малката първа братовчедка и последователка на Деница Астрономката.

–    Еха–а–а. Наскоро ходих на астрономическа конференция в Единбург, столицата на Шотландия. Може и твоят приятел астроном да е участвал в нея. Имаше едно младо момче от Глазгоу, което говореше за някакви измерения, извънземни и черни дупки. – каза Деница.

–    Моят приятел е на годините на баща ти и на моите. Той действително разбира от пътуването между измеренията. Работата не е само в това да говориш за портали, а и да умееш да ги отваряш и затваряш. И димитровградският портал е отворен, но влаковете за Амигления вече не спират на пероните за другите влакове, за да не объркват и плашат хората. Сега ще ви покажа откъде можете да се качите на амигленски влак. – каза учителят.

   „Портиерът“ взе железничарската си палка и удари по стената, изписана със стихове на поета Пеньо Пенев. Тя се размести и пред смаяните гости се показа красива гара, приличаща на пловдивската. Но това, което най–много впечатли момчетата и момичетата, беше влакът на първи коловоз. Той се състоеше от модерен електрически локомотив, невиждан в България, и няколко измити и лъснати пътнически вагона със синя ливрея. По перона се виждаха мъже, жени, майки с деца и младежи, които се качваха или слизаха от различни влакове, всеки с различна разцветка в зависимост от категорията си.

–    Такива влакове съм виждала само два пъти досега – единият е „Ориент експрес“, който спираше в Димитровград, а с другия влак пътувах от Единбург до Глазгоу. Е, той не беше луксозен, но нямаше нищо общо с нашите миришащи на тоалетна влакове с неизмити прозорци. И в санитарните възли имаше сапун, тоалетна хартия, и бяха чисти като лекарски кабинети. – каза Деница.

–    В инфраструктурно и технологично отношение амигленците вече са готови за Европейския съюз, дори Гърция трябва да ги догонва. След 5 минути влакът ви ще потегли за Ново село. – каза жепеецът и посочи влака със сините вагони и модерния локомотив, който впечатли лозенската компания.

–    Ама ние нямаме билети за този влак! – възкликна Ненчо.

Обитателят на водната кула извади групов билет и го връчи на Ненчо Калинов. Оказа се, че чичото и лелята на Деница бяха успели да продадат дините и да купят амигленски билети за приятелите на Астрономката.

   Младежите се качиха във влака и заеха едно свободно купе в първия вагон. Началник–гарата вдигна палката, локомотивът набра мощност и композицията се понесе из Амигления.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава 35

 

  Влакът летеше през Долнохарапската низина, изпъстрена с обработваеми земи, зеленчукови и овощни градини, китни градове и села. Пейзажът се доминираше от широка река, приличаща на Марица, около чиито брегове растяха тополи и рибари опъваха палатките си. Членовете на Ордена се наслаждаваха на гледките от прозореца и си говореха.

–    Струва ми се, че пътувам от Пловдив за София. – каза Сара Белчинката – Ако не са хубавите къщи и ремонтираните гари, ще се чувствам като в България.

–    Амигления не се различава много от България. – каза Деница – Просто стандартът на живот в нея е по–висок, и това се вижда във всичко.

–    Наистина тази страна е прекрасно място не само за работа и обучение, но и за живеене. – включи се и Лили Алвандерката – Първо трябва да се снабдим с местна валута. Никъде в Димитровград не видях чейндж бюро, а и бързахме да хванем този влак.

–    Тук се приемат и българските левове. Те се обръщат в амигленски меги, като се делят наполовина – 1 мега се равнява на 50 стотинки. – каза Деница.

–    Всеки от нас има по 20 лева в джоба, но май няма да са достатъчни за нощувка в хотел. – каза Ненчо Калинов.

–    Аз имам 200 лв., които майка ми взе на заем от съпруга на леля ми. – каза Алвандерката – После трябва да го върнем.

–    Не се притеснявайте за спането. Елате да спите у нас. Информирала съм нашите за вашето гостуване, така че няма проблем. Вкъщи има предостатъчно място. – успокои ги Астрономката.

   Докато младежите разговаряха, влакът навлезе в средно голям град. Покрай линията се строяха къщи и красиви жилищни сгради, а работниците от различни малки предприятия товареха стоки на влакове и камиони.

–    Винен пазар! – обяви кондукторът – Ще имаме 15 минути престой на гарата, време за цигара, кафе или ходене до павилиона.

   Винен пазар беше сателитно селище на столицата Ново село и център на търговията със селскостопански стоки. Освен вино, градското тържище предлагаше мляко, сирене, плодове, зеленчуци, дрехи и други стоки, включително домашни птици.

–    Да вземем едно буренце с вино, и някоя амигленска ракия. – каза Драган, когато влакът спря на гарата.

–    Мама и татко правят хубаво вино за собствена консумация, а ракията „Астрономка“ не е за подценяване. – каза Деница – И амигленският алкохол е качествен, защото има закони за безопастност на храните, и всички производители трябва да ги спазват. Включително и ние.

    От гарата се качиха само няколко пътници за столицата на Амигления. Учудващото тук беше, че по гарите между Винен пазар и Ново село не се наблюдаваха големите тълпи, характерни за българските железници, въпреки че в Амигления малките селища бяха по–населени от нашите.

–                Градовете и селата в близост до столицата или по–големите градове са свързани с тях чрез крайградски влакове, които се движат на по–малък интервал от другите пътнически състави. – обясни Драган – Най–много хора пътуват сутрин и вечер, защото цял ден са на работа. Понякога нашите съграждани пътуват на 200–300 км от своите селища, за да изкарат 2–3 000 меги, които се равняват на 4 000 –6 000 лв. 

     Лили и Сара си представиха обезлюдяващите се села, емигриращите граждани на някои големи градове в България, безработицата в провинцията и в София,  липсата на перспектива за младите хора в отделни региони и ниските заплати в България.

   Когато слязоха  на централната гара в Ново село, Ненчо и Лили обърнаха внимание на добре поддържаното пространство около транспортните терминали. Освен със своята икономика, столицата на Амигления впечатляваше с градоустройството си. Непосредствено до гарата бяха разположени автобусни спирки, стоянки за таксита и паркинг за колите на пътниците, техните изпращачи и посрещачи.

–    Дени, баща ти не те ли чака с колата? –попита  Ненчо и се огледа наоколо – Не ми се вози на рейсове, да имам проблеми с контрольори, които се заяждат за една полупразна куфар чанта.

–    Тукашните служители на градския транспорт са отговорни към своята работа, и никой не смее да се държи непочтително с пътниците. Всички са учтиви, а ако някой е груб с пътниците, те могат да пуснат жалба срещу него. Освен това те не глобяват, а продават билети вътре в превозните средства. – каза Деница.

  Младежите послушаха Астрономката и седнаха на пейките край спирката на градския транспорт. Скоро автобусът за квартала на Деница пристигна, пътниците се качиха в него и се отправиха на пътешествие в столицата на Амигления.

кото училище и работеше в селското читалище. Лили имаше по–малка сестра и трима братовчеди, двама от които се занимаваха с автентичен фолклор. Затова не е чудно, че алвандерката беше много умна и проявяваше интерес към знанието.

  Два дни след рождения ден на Астрономката, Драган заведе съседката си в Лозенския институт, за да я запознае с членовете на Ордена. Лили беше много впечатлена от оборудването и библиотеката на Тайния завод.

–    Нашият институт е по–добър дори от Природо–математическата гимназия в Хасково! – възкликна Алвандерката – Ние дори нямаме училищна обсерватория, а използваме тази в Димитровград. Тук не гимназия, а цял университет може да се направи.

     Мога да ти кажа от личен опит, че Лозенската обсерватория е по–добра от димитровградската. – каза Деница – Освен това, Химкомбинатът и Вулкан замърсяват въздуха с отровен дим, и само вятърът ни осигурява доста ясни вечери за астрономия.

–    Лили – включи се и Драган – утре ще ходим в един град, където въздухът е по–чист, и там също има добре оборудвани обсерватория и планетариум.

–    Не познавам по–чисто място от Лозен и Малко градище – каза Лили – Хасково, където живея, е малко по–добър град за живеене от Мите касаба. Все пак това е Хюстън, а не някой град със смог в Китай.

–    Това място, което ще посетим, няма нищо общо нито с Хасково, нито с Димитровград, нито с Перник. – отговори Ненчо Калинов – Този град съществува отдавна. Той е столица на страна, за чието съществуване повечето хора не подозират. Страната се казва Амигления, а столицата й – Ново село.

–    По време на комунизма нашите съмишленици помогнаха на доста българи да избягат в Амигления. Ако не вярваш, питай Деница. Тя учи в университета на Ново село. – обясни Драган.

–    Искаам да дойда и а-а-аз! – извика Алвандерката – Има ли нужда да си изкарваме визи и да подновяваме паспортите си?

–    Паспортите, визите, границите и граничните пунктове за амигленците са нещо остаряло. В Западна Европа почти няма граници между държавите, а за паспорти и визи на никого не му идва на ума. – отговори Ненчо.

–    А как се отива до Амигления? Да не се намира случайно на друга планета, и то на няколко светлинни години разстояние? – попита Лили.

–    Не, тя се намира на Земята, но само тези, които живеят в нея, знаят как да влизат и излизат в и от България. –обясни Ненчо –В Амигления се влиза през пространствен портал…

–                …който се намира в една орехова гора край Димитровград. – продължи думите му Астрономката – Не само, че порталът съществува, през него преминават и влакове, включително товарни вагони със здравословни храни от нашата семейна фирма. Един приятел на баща ми знае как да отвори амигленския портал, без никой да разбере. Той е железничар и утре ще бъде на смяна. Затова ви предлагам да влезем в Амигления, като преминем с влак през димитровградския портал.

 

 

Глава 34

   Младежите станаха рано сутринта на другия ден, закусиха и се качиха на автобуса за Любимец. Там те хванаха влак до Димитровград, където трябваше да се прехвърлят на влак за Амигления.

   Вече в Града на младежта, членовете на Ордена се отправиха към знаменитата Водна кула. Там ги посрещна железничарят, който отговаряше за пространствения портал. Те му обясниха кои са, а Деница му разказа за цеха за здравословни храни.

–    Най–накрая да видя лозенци! – възкликна обитателят на кулата – Тончо Киряка отдавна не съм го виждал, откакто той се пресели в Амигления. А ти си му дъщеря – виждам неговото лице в твоето. И Ненчо се е променил – помня те, беше млад и обикаляше из България.

–    Хасане, ти ли си? – попита Ненчо – Какво правиш в тази водна кула, няма ли квартири в Димитровград? Скоро ходил ли си в Сеноклас?

–                Да, аз съм. Закрихме училището в моето село, а в Маджарово няма свободни места. Изкарах за бакалавър и подготвям магистратура по английски език. Започнах да преподавам в Природо–математическата гимназия. Един мой колега от Шотландия, астроном, се оказа специалист по пространствени портали.

 Като младеж бащата на Деница известно време живееше в Кърджали и работеше в стола на Учителския институт, където се запозна с Хасан от Сеноклас. Любовта към западните песни ги обединяваше, затова скоро двамата станаха добри приятели. Именно Тончо доведе Хасан в димитровградската гимназия, където учеше по–малката първа братовчедка и последователка на Деница Астрономката.

–    Еха–а–а. Наскоро ходих на астрономическа конференция в Единбург, столицата на Шотландия. Може и твоят приятел астроном да е участвал в нея. Имаше едно младо момче от Глазгоу, което говореше за някакви измерения, извънземни и черни дупки. – каза Деница.

–    Моят приятел е на годините на баща ти и на моите. Той действително разбира от пътуването между измеренията. Работата не е само в това да говориш за портали, а и да умееш да ги отваряш и затваряш. И димитровградският портал е отворен, но влаковете за Амигления вече не спират на пероните за другите влакове, за да не объркват и плашат хората. Сега ще ви покажа откъде можете да се качите на амигленски влак. – каза учителят.

   „Портиерът“ взе железничарската си палка и удари по стената, изписана със стихове на поета Пеньо Пенев. Тя се размести и пред смаяните гости се показа красива гара, приличаща на пловдивската. Но това, което най–много впечатли момчетата и момичетата, беше влакът на първи коловоз. Той се състоеше от модерен електрически локомотив, невиждан в България, и няколко измити и лъснати пътнически вагона със синя ливрея. По перона се виждаха мъже, жени, майки с деца и младежи, които се качваха или слизаха от различни влакове, всеки с различна разцветка в зависимост от категорията си.

–    Такива влакове съм виждала само два пъти досега – единият е „Ориент експрес“, който спираше в Димитровград, а с другия влак пътувах от Единбург до Глазгоу. Е, той не беше луксозен, но нямаше нищо общо с нашите миришащи на тоалетна влакове с неизмити прозорци. И в санитарните възли имаше сапун, тоалетна хартия, и бяха чисти като лекарски кабинети. – каза Деница.

–    В инфраструктурно и технологично отношение амигленците вече са готови за Европейския съюз, дори Гърция трябва да ги догонва. След 5 минути влакът ви ще потегли за Ново село. – каза жепеецът и посочи влака със сините вагони и модерния локомотив, който впечатли лозенската компания.

–    Ама ние нямаме билети за този влак! – възкликна Ненчо.

Обитателят на водната кула извади групов билет и го връчи на Ненчо Калинов. Оказа се, че чичото и лелята на Деница бяха успели да продадат дините и да купят амигленски билети за приятелите на Астрономката.

   Младежите се качиха във влака и заеха едно свободно купе в първия вагон. Началник–гарата вдигна палката, локомотивът набра мощност и композицията се понесе из Амигления.

                                                        Глава 35

 

  Влакът летеше през Долнохарапската низина, изпъстрена с обработваеми земи, зеленчукови и овощни градини, китни градове и села. Пейзажът се доминираше от широка река, приличаща на Марица, около чиито брегове растяха тополи и рибари опъваха палатките си. Членовете на Ордена се наслаждаваха на гледките от прозореца и си говореха.

–    Струва ми се, че пътувам от Пловдив за София. – каза Сара Белчинката – Ако не са хубавите къщи и ремонтираните гари, ще се чувствам като в България.

–    Амигления не се различава много от България. – каза Деница – Просто стандартът на живот в нея е по–висок, и това се вижда във всичко.

–    Наистина тази страна е прекрасно място не само за работа и обучение, но и за живеене. – включи се и Лили Алвандерката – Първо трябва да се снабдим с местна валута. Никъде в Димитровград не видях чейндж бюро, а и бързахме да хванем този влак.

–    Тук се приемат и българските левове. Те се обръщат в амигленски меги, като се делят наполовина – 1 мега се равнява на 50 стотинки. – каза Деница.

–    Всеки от нас има по 20 лева в джоба, но май няма да са достатъчни за нощувка в хотел. – каза Ненчо Калинов.

–    Аз имам 200 лв., които майка ми взе на заем от съпруга на леля ми. – каза Алвандерката – После трябва да го върнем.

–    Не се притеснявайте за спането. Елате да спите у нас. Информирала съм нашите за вашето гостуване, така че няма проблем. Вкъщи има предостатъчно място. – успокои ги Астрономката.

   Докато младежите разговаряха, влакът навлезе в средно голям град. Покрай линията се строяха къщи и красиви жилищни сгради, а работниците от различни малки предприятия товареха стоки на влакове и камиони.

–    Винен пазар! – обяви кондукторът – Ще имаме 15 минути престой на гарата, време за цигара, кафе или ходене до павилиона.

   Винен пазар беше сателитно селище на столицата Ново село и център на търговията със селскостопански стоки. Освен вино, градското тържище предлагаше мляко, сирене, плодове, зеленчуци, дрехи и други стоки, включително домашни птици.

–    Да вземем едно буренце с вино, и някоя амигленска ракия. – каза Драган, когато влакът спря на гарата.

–    Мама и татко правят хубаво вино за собствена консумация, а ракията „Астрономка“ не е за подценяване. – каза Деница – И амигленският алкохол е качествен, защото има закони за безопастност на храните, и всички производители трябва да ги спазват. Включително и ние.

    От гарата се качиха само няколко пътници за столицата на Амигления. Учудващото тук беше, че по гарите между Винен пазар и Ново село не се наблюдаваха големите тълпи, характерни за българските железници, въпреки че в Амигления малките селища бяха по–населени от нашите.

–                Градовете и селата в близост до столицата или по–големите градове са свързани с тях чрез крайградски влакове, които се движат на по–малък интервал от другите пътнически състави. – обясни Драган – Най–много хора пътуват сутрин и вечер, защото цял ден са на работа. Понякога нашите съграждани пътуват на 200–300 км от своите селища, за да изкарат 2–3 000 меги, които се равняват на 4 000 –6 000 лв. 

     Лили и Сара си представиха обезлюдяващите се села, емигриращите граждани на някои големи градове в България, безработицата в провинцията и в София,  липсата на перспектива за младите хора в отделни региони и ниските заплати в България.

   Когато слязоха  на централната гара в Ново село, Ненчо и Лили обърнаха внимание на добре поддържаното пространство около транспортните терминали. Освен със своята икономика, столицата на Амигления впечатляваше с градоустройството си. Непосредствено до гарата бяха разположени автобусни спирки, стоянки за таксита и паркинг за колите на пътниците, техните изпращачи и посрещачи.

–    Дени, баща ти не те ли чака с колата? –попита  Ненчо и се огледа наоколо – Не ми се вози на рейсове, да имам проблеми с контрольори, които се заяждат за една полупразна куфар чанта.

–    Тукашните служители на градския транспорт са отговорни към своята работа, и никой не смее да се държи непочтително с пътниците. Всички са учтиви, а ако някой е груб с пътниците, те могат да пуснат жалба срещу него. Освен това те не глобяват, а продават билети вътре в превозните средства. – каза Деница.

  Младежите послушаха Астрономката и седнаха на пейките край спирката на градския транспорт. Скоро автобусът за квартала на Деница пристигна, пътниците се качиха в него и се отправиха на пътешествие в столицата на Амигления.

*Благоуханно дере" (тур.), старото име на село Малко градище.