Лекция по астрономия през 1988 г.

 Сега вече е пролет и върви към лято, но ще публикувам един зимен разказ. Историята се върти около 18–годишна стажантка в най–стария планетариум на Балканския полуостров. Тя за първи път изнася лекция за Слънчевата система през декември 1988 г. като бъдеща учителка по природни науки. 

Всяка прилика с реални лица и места е случайна! Разказът, героите и илюстрациите са плод на въображението на автора. 

Ненчо пътуваше с пътническия влак от Свиленград до Пловдив и се любуваше на гледките. Полето беше разорано, реколтата прибрана, а хората стояха на топло вкъщи. Дълго време есента се беше проточила в Хасковския край. Зимата вече бавно я побеждаваше.

  Влакът минаваше по старата Барон–Хиршова железница. Трасето не беше изменяно от тогава. Любимец, Бисер с прочутата чешма, Харманли, Марица[1], Нова Надежда, Димитровград…изреждаха се доста селища в долината на пълноводната река. По тази линия минаваше и „Ориент експрес“.

 Една от големите гари по линията обслужваше бившето село Раковски. Неслучайно Димитровград беше израснал на значим транспортен възел. Тук се осъществяваше връзката между Северна и Южна България– жп линията Русе–Подкова. От този град заминаваха минералните торове и циментът за целия Варшавски договор. А всяка неделя имаше пазар, на който се продаваха дефицитни стоки, даже апартаменти и автомобили на черно.

  Ненчо слезе от влака. Той намери уличен телефон и се обади в Планетариума:

–Желая да се запиша за прожекцията в 14:00 ч…. Ненчо Калинов от Лозен, Любимчанско, млад любител на астрономията. Имам книжка на Комсомола.

–Заповядайте, другарю. Записването е само за групи до 10 човека. Звездната зала е с 45 места. Днес ще има лекция на стажантката, другарката Кирякова.– отговори женски глас. Не беше гласът на Тончовата щерка. Ненчо го познаваше отдалече.

Зарадван, Калинов се отправи към парк „Вапцаров“. Той изкачи красивите стълби и заобиколи Водната кула. След това премина по надлеза над жп линията. От другата страна беше квартал „Славянски“. В него се намираше кино „Химик“, любимо на димитровградчани. Сега там се прожектираха подбрани западни филми. Зад киното имаше жилищни блокове, а след тях– красивият парк с голямото езеро. През зимата то беше източено, а лодките–прибрани в доковете. Ресторант „Севастопол“ работеше, но само с вътрешни маси.

  Ненчо влезе в парка и тръгна по главната алея. Той откри „Ракетите“[2], а после и Планетариума. Още на входа го посрещна Астрономката.

–Ей, ти си подранил…Искаш ли да обядваме в ресторанта?– попита тя. Беше в настроение, но и се вълнуваше за предстоящата лекция.

  Ненчо се съгласи и двамата седнаха в „Севастопол“. Беше изкарал пари „на частно“, помагайки на свой съселянин. Защо да не почерпи Деница? Тя беше дъщерята на неговия приятел. Колко ли пъти беше седял на маса с нея и с баща й? Откакто се запали по рок музиката, младежът се сближи с Тончо.

  Двамата си поръчаха обикновени ястия, българска кухня. Те се храниха около час, след което Ненчо плати сметката. Деница му благодари за жеста.

  Точно в 2 часа дойдоха децата от начален курс. Те заеха местата си в звездната зала. Там седна и Ненчо. Вратата беше затворена, залата–затъмнена, и лекцията започна:

–Здравейте, драги ученици. Днес ще бъда вашият лектор. Повечето ме познавате, но сега за пръв път изнасям лекция. Казвам се Деница Кирякова и съм стажант в нашия Планетариум. Завършила съм Математическа гимназия "Тодор Балев“ в град Хасково. Посещавах този кръжок като гимназистка.

 Днешната лекция ще бъде на тема: Планети и Хелиоцентрична система. Терминът „хелиоцентрична“ произлиза от гръцки– „хелио“ означава Слънце, тоест Слънчева система. Още от Древността има различни представи за Земята и светът около нея… През 16 в. полският астроном Николай Коперник прави наблюдения и открива, че Земята се върти около Слънцето. Дотогава се е считало, че Земята е в центъра на всичко… Римокатолическата църква поддържала тази идея, наречена геоцентрична….Идеите на Коперник са били забранени, а последователите му били преследвани от Инквизицията, тоест от църковните съдилища… Така религиозното мракобесие се е борило с науката и е възпрепятствало научно–техническия прогрес…Днес целият свят приема теорията за Слънчевата система…

  Ненчо се замисли. Всичко това му изглеждаше доста познато. Поставянето на определени социално–икономически теории и отхвърлянето на алтернативни възгледи. Забраната на определени книги… Налагането на определени ценности…. Това беше същността на социалистическото образование и възпитание. Деница беше част от тази система…. Но тя беше учителка от ново поколение.

  След това Деница взе топка за тенис и голяма гумена топка. Тя покани Ненчо да ѝ асистира, като вземе голямата топка. Астрономката завъртя малката топка около голямата и започна да обяснява за гравитацията. Тя говореше толкова увлекателно, че беше приятно да я слуша човек. Мекият хасковски говор също усилваше този ефект, въпреки че Деница не използваше диалекта. Тончо все още си говореше като лозенец.

  Строежът на планетите беше обяснен с една голяма ябълка. Децата си мислеха, че сигурно ябълката е израсла в Димитровград:

–Димитровградска ябълка! Димитроооовградска…!

Вярно е, че едно от селата около града се казваше Ябълково. Ябълките и крушите растяха много в този край. Кантонерите ги засаждаха край шосетата, за да пазят от снегонавявания, да украсяват пътя, да правят сянка и да дават от плодовете си на пътниците.

–Наполовина димитровградска, наполовина лозенска. – отговори Деница– Засадили са я преди 18 години в нашия двор… Тази ябълка има „сестра“, засадена в двора на училището в село Лозен…от учениците…А сега, да се върнем към темата за строежа на планетите като Земята.

 Значи такава беше работата! Ябълковите дървета на дядо Йордан даваха умни ябълки! А най–голямата и най–умната ябълка беше…главата на малката му внучка! 

 Ненчо познаваше ябълките в училищния двор. Те бяха част от опитното поле в селото. Освен зеленчукова градина и овощни дървета, в задния двор на Лозенското училище имаше…свинарник. С продуктите от градината и с месото се изхранваха учениците. Самите те имаха практика в градината и извършваха земеделски дейности! Всяка година ходиха на бригади за памук, сусам, бране на череши, плодове… А също така нижеха тютюн заедно с майките и бабите. 

Голяма гордост за добрия училищен директор беше боровата гора зад моста. Той възпитаваше учениците си на наука, изкуство, родолюбие, трудолюбие. Поколения лозенци израснаха по негово време.

   След 40 минути феята спря да обяснява. Тя реши да провери знанията на кръжочниците. Вече бяха в трети–четвърти клас, и можеха да запомнят повече информация.

  Астрономката зададе въпрос за втората планета. Тя официално се казваше Венера, но имаше три народни имена. Деница ги пита за тях.

–Зорница! – отговори синът на един миньор.

–Вечерница! – отговори едно момиченце.

–Ден…Ден…Деница…– каза друго дете– Син на Зората…

   То беше едно момченце от квартал Марийно…. Беше чуло това прозвище вкъщи…от баба си… Всъщност ставаше дума за Луцифер…Деница не знаеше, че това е името на Дявола. Тя обаче повече приличаше на човек от Светлината. 

–Може да бъде и дъщеря на Зората…Родена на зазоряване…– отговори Деница и се усмихна. Тя беше родена при изгрев слънце.

   Астрономката продължи с въпроси за Земята… Този път също й отговориха правилно. А един от учениците се сети за литературния сборник „Земя“. Той беше син на библиотекарка от Градската библиотека.

  След това стана дума за Марс. Едно от децата се обърка и го произнесе като Маркс. Беше му се забило в главата.

–Маркс, скъпо момче, е велик учител…но ще го изучавате, когато станете по–големи. – отговори Тончовата щерка– А Марс е името на древноримския бог на войната…Червената планета е на момчетата, а Венера–на момичетата. А всеки човек си има своя планета и своя звезда.

–       Градовете имат ли звезди?– попита момчето от Марийно– Коя е звездата на Димитровград?

–                  Димитровград има вселена…създадена от много звезди, дошли от цяла България…– отговори Деница–А над Димитровград свети едно Слънце, една голяма звезда– Червената звезда на великия учител Георги Димитров, чиито име носи този град.

–                  А моята пътеводна звезда е Деницата, Зорницата…!– каза друго дете. Астрономката се зарадва…но отговори:

–       Всеки има своя пътеводна звезда. „Всеки своя пътека си има“.

Един ден всички тези деца щяха да поемат по своите пътища…Но сега това, което ги обединяваше, беше кръжокът. Кръжок– думата произлиза от кръг! Учениците бяха планети, които кръжаха около свое Слънце. Астрономическият кръжок беше Слънчевата система на Астрономката!

  След като пуснаха учениците, Ненчо и Деница излязоха на разходка из града. Те отидоха в центъра. Деница показа апартамента на дядо си Благой–герой на труда, киното, гимназията "Иван Вазов“(Бастилията), заведе Ненчо в Дома на техниката. Разказа му за другата си баба–нимфа, която изработвала костюми за театъра и шиела дрехи от полиестерна коприна. Преди това работела като домакинка в „Иван Вазов“.

Лозенецът обаче най–много беше впечатлен от Планетариума. Той никога не бе посещавал такова място. Помнеше само Дом–паметника на Бузлуджа.

–Чудесен е Планетариумът. Аз ходих като ученичка в него. – отговори Деница.

–Надявам се да ходиш там и като учителка.– каза Ненчо– Този хубав град има нужда от теб!
–Идвал ли си в Димитровград?– попита Астрономката.

Той беше идвал в Димитровград, но само на пазара. Като войник беше чакал влак на гарата, беше ял шкембе чорба в закусвалнята… Но сега той видя в пълния му блясък Града на младежта! Всичко това беше благодарение на много хора– колегите на бай Благой от Димитровградстрой.

 

 

---

[1] През комунизма така се е наричал Симеоновград. Режимът е целял да не се напомня за монархията, в частност цар Борис III и наследникът му цар Симеон II.  

[2] Големи цветни люлки с форма на ракети, разположени близо до Народната астрономическата обсерватория с планетариум "Джордано Бруно".