Животът на едно младо момиче през 80–те години на миналия век

   Всяка прилика с реални лица, места и събития е случайна! 

Красивият парк „Никола Вапцаров“ в Димитровград беше изпълнен с хора от града и околностите му. Заедно с другия парк, също с име на поет, той беше чудо на парковата архитектура. Ландшафтният дизайн от 50–те години, макар и социалистически, беше повлиян от доста модерни тенденции. Парковете и градините имаха широки алеи, дървета, езера, фонтани, парапети. А в единия от тях имаше каменна „пещера“ с „пънчета“ пред нея. Всичко това създаваше атмосфера на магия и тайнственост. Особено в облачно и мрачно време се засилваше този ефект.

Сред драматичното настроение обаче се забелязваше нещо светло. Надвечер, когато паркът се превръщаше в тъмна гора, в него се разхождаше едно светло същество. Заобиколена от храсти, дървета, езера и арковидни декорации, млада девойка изпъкваше на този фон. Тя приличаше на нимфа.

Наблизо имаше Светилище на Нимфите. Може би поради тази причина много местни жени и момичета напомняха на нимфи с омагьосващите си очи. Но една от тях, макар хасковлийка, правеше силно впечатление. Тя беше слънчево момиче, което имаше дарбата да подобрява настроението на хората. Погледът, лицето, излъчването – всичко това напомняше за лятото, за плажа, за морето, за слънцето, за радостта от живота. А самото момиче–Слънце имаше известна игривост в лицето си. Усмивката на Нимфата беше не по–малко загадъчна от тази на Джокондата. Особеният чар в маслиновите ѝ очи, които трудно можеха да се забравят, се подчертаваше от големи очила. Те бяха постоянен атрибут на интелигентните момичета.

Нимфата се казваше Деница. Девойката наскоро беше завършила Математическата гимназия в Хасково. Тя искаше да учи за учителка в някой институт или университет. По това време всеки, който искаше да кандидатства след гимназия, се нуждаеше от трудов стаж. Момчетата отиваха да служат войници, след което продължаваха образованието си или започваха работа. Девойката се записа на астрономически кръжок и участваше в олимпиади и състезания. Двете гимназии по природни науки в окръга бяха престижни училища, и се съревноваваха за ученици и влияние. По това време Димитровград беше гордостта на социализма, което подхранваше самочувствието на жителите му и на вазовците..

Обсерваторията беше място за срещи на младежи от двата града, а състезанията бяха част от надпреварата между училищата. В тези конкурси и олимпиади участваше и Астрономката. Затова не е чудно, че след завършването си Деница успя да си издейства стаж в Планетариума. По закон имаше задължително разпределение след завършване. Понякога завършилите упражняваха професии, несвързани със специалността им. Нейният дядо, герой на труда и строител на Димитровград, успя да издейства изпращането й в Планетариума. Тя беше сред отличниците на випуска си, и показваше завидни знания по природните науки. Занимаваше се активно и със спорт, обичаше да чете списание „Дъга“ и да прерисува картинките от него. Също така Астрономката посещаваше библиотеката в Хасково. От всички читатели там тя беше заела най–много книги през 1986 година. Затова десетокласничката беше отличена за читател на годината.

В рода на Деница по майчина линия имаше една тайна – омагьосващият поглед беше характерен за много предци на момичето. Другата баба на Астрономката беше от Каснаково и водеше родословието си от жени–нимфи. Те бяха свързани с древното светилище край селото, лекуваха с билки, омайваха местните царе, благородници, войници и обикновени хора. Траки, гърци, римляни, византийци, българи – всички те бяха очаровани от местните феи. Като тяхна наследница, бабата на Деница водеше внучката си из свещените места, като й разказваше за чудесата на природата. Съпругът на бабата, дядо Благой, пък не се вълнуваше от светилища. Беше му достатъчно, че има апартамент в града, и се ползва с определени преференции.

Деница прескачаше като зайче между Хасково и Димитровград, където имаше свои приятели. Тя се отбиваше при другата си баба в село Каснаково, ходеше на пазара в града, за да си купува украшения и разни джунджурии. Тя харесваше минерали и скъпоценни камъни, повлияна от дядо Йордан. Другото й любимо място беше село Лозен с неговите околности.

Преди да се пенсионира, чичо Йордан се върна окончателно в родното място. Дълго време беше скитал из цяла България, търсейки златни залежи и редки метали с различни екипи. Престоите му в Пирдоп, Челопеч и Панагюрските колонии бяха кратки, докато той не влезе в „Горубсо“. Геоложките бригади в Маджарово и Крумовград станаха неговото второ семейство. Заедно с колеги от Лозен проучваха българския Клондайк. През почивните дни те се прибираха заедно в родното село. Работата беше тежка и отговорна, но с парите от нея чичо Йордан изграждаше новата си къща. Ред по ред, тухла по тухла, керемида по керемида, израстваше красивият семеен дом на Киряковите. С годините строежът напредваше и беше завършен, когато се оформи Лозенската геоложка бригада. Подножието на Голямото бърдо беше надупчено като швейцарско сирене. Край мината се появи стол, където готвеше бабата на Астрономката. А много по–късно там се създаде и месарски цех.

Деница беше любопитна за работата на дядо си, но той не разкриваше пред нея всичко. Все пак работеше в стратегически обект с ценна суровина. Често там отиваха специални покрити камиони. Лозенци ги виждаха, но нямаха обяснение какъв товар имаше в тях. Геоложката бригада беше задължена да мълчи от съображения за сигурност.

От този момент любопитната девойка започна да проучва мистериите на село Лозен. Тя насочи интереса си към старото село, изоставените воденици и древното светилище на Конника.