Преустройството на Лозенския институт

Всяка прилика с действителни лица и места е случайна!

"Слънчево момиче", картина на
Добри Димитров.
На заден план е бившият Таен завод
с обсерваторията. 

През пролетта на 1992 г., в началото на промените, леля Цанка и чичо Иван се пенсионираха и решиха да си карат старините в село Лозен. Лечителката, която работеше като фелдшерка, искаше да продължи своята дейност в Лозенския институт. Затова беше необходимо да направим ремонт в бившия Таен завод, който съвпадна с Великденската ваканция.

 В петък преди Лазаровден аз и Ненчо отидохме до дома на леля Цанка с неговата кола. Нашите приятели ни предложиха да пътуваме с техния хеликоптер до родното село.

  В кабинета по природолечение ни чакаха две млади момичета – Христина, внучката на поп Христон, и Деница Астрономката от Добревград.

–       Пак се видяхме. – каза Ненчо – Май доста лозенци сме в този орден. Трябва да се срещаме и в Амигления. Тази година ще дарим Лозен с културен център. А обсерваторията, Дени, ще бъде достъпна за всички.

–   Мога да занимавам деца, като ги обучавам на астрономия. Наскоро взех медал за образователен сайт, посветен на науката за Космоса. – каза Астрономката.

–       Дядо иска да има и параклис, където хората да се молят на Бог, да запалят по някоя свещичка. – каза Христина – Давай, Добри, докарай твоите колеги стенописци. Какво става с Драго, няма ли да си идва в Лозен?

–       Той вече е на село. Сигурно ще си отиде и до Алвандере, нали има баба и дядо там. Момчето още е 1–ви курс, чак втори ще учат иконопис. – казах аз– Само магистрите могат да ни помогнат. Да не бързаме толкова, все още е „нероден Петко“. Нека първо да преустроим завода.

–       Момчета и момичета, Наско няма да ви чака. Качвайте се на въртолета, в Лозен ще мислим за тези работи. Майстора Самуил и баща му направиха план как да се построи този „храм на науката“. – каза домакинът.

Качихме се в хеликоптера, пилотът зае мястото си и отлетяхме към Южна България.

  Новината за института разбуни духовете в Лозен. Цялото село събираше дарения за строежа, а някои по–състоятелни лозенци закупиха материали, инструменти, машини и мебели за образователния център. Роднините на Деница построиха заведение, където да се хранят работниците. В него предлагаха и своите здравословни храни. Баба Доба и вуйчо Гошо откриха винарска изба, а Киро Радиста оборудва дискотека.

Следващият ден беше Лазаровден и всички бяхме в църквата. Понеже поп Христон беше придворен свещеник в Старото дърво, често службите се водеха от неговия заместник поп Петър. Младият поп обслужваше и с. Малко градище, затова той освети хоругвите в храма „Св. Димитър“ преди Страстната седмица.

   Първо в селото започнаха да обикалят лазарките. Когато дойдоха у нас, мама им раздаде яйца и се снимахме с тях за спомен. След това слушахме литургията, а вечерта се събрахме в бившата ни щаб–квартира, за да обсъдим плана за института.

  Самуил разтвори проекта пред нас, като ни остави да предлагаме решения. Всички одобрихме плана, като посочихме следните изменения:

•  старият хамбар да бъде разширен и свързан с обсерваторията, а самият той да служи като музей с библиотека;
  

•  проектираната лаборатория по народна медицина да включва парници за билки, подправки и разсади за зеленчуци;
  

•   изграждане на вход–комшулук между двора на Института и цеха за здравословни храни;
  

•    разширяване на стария автосервиз и преобразуване в гараж за селскостопанска техника, освобождаване на място и изграждане на хеликоптерна площадка;
  

   Относно музея, той беше поверен на Ненчо, Иван и Деница Астрономката. Тъй като бившият генерал развиваше самодейност в селото, той премина на задочна форма на обучение. Това му позволи да остане в Лозен и да оборудва новия музей, посветен на нелегалните организации, историята и бита на лозенци. В библиотеката трябваше да се съхраняват „забранените“ книги, като станат обществено достояние. Деница предложи обсерваторията да се използва и от леля Цанка, като в нея се оборудват кабинет по астрология, ателие за натални карти и стая за контактьори. Астрономката беше и графичен дизайнер, нейните творби варираха от лога до карти на Космоса. Нейно дело бяха фирменият знак на цеха за здравословни храни и ID визитките на служителите в Института. Въпреки че аз, Ненчо и Самуил не приемахме науката за зодиите насериозно, ние се съгласихме да изпълним желанието на лечителката и дизайнерката.

  Параклисът беше построен още след 10 ноември, но се нуждаеше от икони и стенописи. По план сградата се падаше по средата на двора, близо до покрития Караормански бунар. Около него майката на Ненчо насади цветя от своята градинка, а вуйчо ми Георги изгради каменна чешма. Местният дърводелец изработи иконостас, а свещените изображения бяха поръчани на студенти от НХА. Това беше и причината, поради която ни гостуваше Милена от Ямбол. Тя рисуваше с еднакво удоволствие икони и аниме герои, работейки с невероятна сръчност, и бързина. „Японските“ й рисунки възвърнаха интереса на Звездното момиче към мангата, затова двете намериха общ език помежду си.

   Въпреки Страстната седмица, почти всички ние бяхме ангажирани с финансовата страна на въпроса. Тъй като не съм финансист, а художник и дизайнер, аз помагах на колежката си и на ямболката да оборудват, и украсят „храма на науката“.

Долният етаж на обсерваторията беше зает от личния кабинет на Астрономката и стаята на леля Цанка. Долният етаж беше свързан с хамбара. Там Христина, Ненчо, Самуил, Драган и комшията Васил поставиха маси, столове, радиоуредба и истинска диско топка. Това беше „младежкият клуб“. Горният етаж пазеше огромният телескоп, с който лозенци наблюдаваха звездите.

   В четвъртък Драган, Милена и Ненчо получиха иконите и ги поставиха на мястото им в параклиса. Те бяха дело на нашата колежка от Ямбол, която ги нарисува с любов и смирение. Църковната утвар бе прибрана в Божия дом, готов да посрещне Възкресение Христово.

  След три дни, навръх Великден, след пасхалната служба леля Цанка, чичо Иван, поп Христон и заместника му, Ненчо, аз, Христина, Деница, Милена от Ямбол, Самуил и баща му се качихме в стария кантонерски влак, който дисидентите използваха, придружени и от други лозенци. Бях удостоен с честта да управлявам влака, придружен от Ненчо и Драган. Слязохме на биозавода и се отправихме към новия параклис. Дядото на Христина освети святото място, а след това всички ядохме курбан. Чичо Дончо, здравословният бос, дари 10–15 агнета от своите кошари, които бяха заклани от вуйчо Гошо и сготвени от бащата на Ненчо Калинов. Аз седях на една маса с генерала, трите момичета, Драган, Белчинските майстори, леля Цанка, чичо Иван и синът им. По едно време мъжът на лечителката, спонсор на института, плати на Милена и строителите. С другите две момичета бяхме доброволци, но получихме поощрителни награди.

  На този етап бяха завършени само параклисът, ресторанта на чичо Дончо и обсерваторията. Другите сгради се строяха през цялата година, но библиотеката и музея бяха завършени същото лято. За тях ще разкажа в следващата глава.