До селото, общината и областта – набиране на нови членове на Лозенския таен клуб. Историята на нелегалната организация в Садово.

   Като всяка нелегална организация, Лозенският таен клуб имаше нужда да попълва състава си с нови членове. За разлика от революционните времена на Възраждането, когато повечето хора приемаха идеите за народно въстание и подкрепяха комитетите, в социалистическа България изглеждаше немислимо да се развива нелегална дейност. У българите беше изчезнала онази смелост, която даваше сили на националноосвободителното движение. На нейно място се бяха появили страхът, предателството, стремежът към кариеризъм, предизвикани от политиката на партията. Освен дисидентите, дори техните семейства бяха подложени на опасности – тормоз от милицията, обиски, ограничения за работа, опити за въздействие върху децата им и други репресивни мерки. Всички хора се ръководеха от принципа „ Не е смелост да рискуваш, когато нямаш нищо за губене, а когато имаш“.

   Няколко семейства в Лозен все още поддържаха жив възрожденският дух в домовете си. Това най–вече бяха семейството на училищния директор, всестранно развит и любознателен педагог, родът на студента по журналистика Радомир Радушев, домът на баба Доба и предприемчивата фамилия Киряковите. Последните бяха роднини на Ненчо Калинов по майчина линия. Повечето от тях се отличаваха като покорни граждани на Народната република, но в рода на Киряковите имаше поет–земеделец, лежал в Белене. Влиянието му се разпростираше дори върху децата, внуците и правнуците на братята му, най–вече върху младия строител и техник Антон (Тончо) Киряков.

   Той произлизаше от будно лозенско семейство – баща му чичо Йордан работеше като миньор в източнородопските мини, а майка му беше сладкарка в селската потребителска кооперация.

  Антон живееше в Хасково и работеше в окръжната пощенска станция. Всеки петък той пътуваше до родното село заедно с дъщеря си Деница, ученичка в хасковската Природо–математическа гимназия.

  Два дни след Гергьовден, в един слънчев петъчен следобед, Ненчо беше отишъл по работа в окръжния град с колата на баща си. Там той случайно видя дъщерята на Тончо Киряка, която отиваше до автогарата, за да се срещне с баща си. Двамата винаги пътуваха заедно за Лозен, затова се качваха на автобуса от Хасково до Ивайловград. Тончо и Ненчо бяха приятели по маса, затова последният предложи да закара двамата до село Лозен. Шофьорът и Деница минаха през работата на Киряка, качиха го в колата и се прибраха в родното си село.

    Няколко дни по–късно Ненчо заведе хасковлията в Тайния завод. Въпреки че Калинов се опасяваше от предателство, той имаше голямо доверие на Тончо, трети братовчед на майка му. С него синът на радиста споделяше и тайните си, включително някои критични мнения за режима. Тончо ги слушаше и забравяше,

увлечен в ежедневните грижи за семейството си.

    Тогава Тайният завод се състоеше от стария хамбар, разделен на няколко помещения – работилницата, жилището на садовските дисиденти, библиотеката и кабинетът на Слави Мадански. Това беше удобно скривалище според тогавашните стандарти.

   Когато влязоха в завода, вниманието на Тончо беше привлечено от богатата литературна колекция на домакините. По рафтовете Маркс и Енгелс стояха до Солженицин, до речите на другаря Живков се мъдреше Оруел, а сред стихосбирките на Пеньо Пенев и Вапцаров бяха грижливо поставени ръчно подвързани книги. Слави обясни, че това е нелегална литература, описваща премълчавани от властите събития, включително и „героичните“ дела на Георги Димитров и други партийни водачи. Тогава никой не познаваше „Задочните репортажи за България“, а тук, в този обор, бяха складирани много от тях. Освен репортажите, садовските дисиденти получиха творби на руски правозащитници, които преведоха на български език.

–       Дойде времето да научите цялата история на Садовския клуб.– каза Станислав и изнесе лекция за първата нелегална организация в Южна България, възникнала след разгрома на Младежката оранжева гвардия в село Главан. Лозенските дисиденти разбраха, че дейността на клуба е била насочена към широките народни маси, но неговите ръководители са били много интелигентни и будни хора. Членовете му четели и обсъждали книги, събирали нелегална литература, занимавали се с наука и дискутирали наболелите проблеми в страната. Освен в Садово и Пловдив, влиянието на клуба се разпространило и в Родопите. Звездан и Станислав имаха много ятаци от цяла Тракия, сред които и незнайният шофьор от Малко градище. Той ги бе превозил през една есенна нощ по тайни, черни пътища, без да допусне пътниците да бъдат арестувани от силите на реда при пресичането на граничните зони.

  Ненчо и неговите приятели се питаха кой ли е този гражданин, помогнал на „враговете на народа“, докато други като него веднага ги предаваха на властите.        

  Антон и Стоян забравиха тази история, но интересът на Калинов към Човека се увеличаваше с всеки изминал ден.