Посещение на Димитър Савов в село Лозен. Лечителят от Ямбол. Пространственият портал край Димитровград.

 

Единадесета глава

Базата под Средковата дупка

 През лятото на следващата година, осемдесет и осма, Димитър Савов и Боби преместиха тайното си сдружение от София в къщата на свои съмишленици в пловдивското село Брестовица. Те проведоха учредително събрание и основаха неформален парламент, в който дискутираха наболелите проблеми в страната. Като съмишленик на Мадански–баща Савов беше поканен на работно посещение в село Лозен. Освен да избере представителни лица, председателят на Тайното събрание трябваше да носи със себе си и някои важни документи. По това време държавата следеше всяка стъпка на дисидентите, а подозрителните автомобили биваха проверявани. И Савовите хора, и лозенците провеждаха дейността си в почивните дни. Властите искаха всички хора да ходят на работа, а домовете на безработните бяха проверявани от служители на Народната милиция, които ги принуждаваха да работят. Допълнителни трудности създаваше разположението на селото в Първа гранична зона, в която не можеше да се влезе без открит лист.****

    Единственият начин дисидентите да се справят с този проблем беше да се прелети над граничните постове с летателен апарат. Технолозите от Лозен никога не бяха конструирали такава машина, освен няколко мотоделтапланери. Главният майстор Стоян разполагаше с чертежите на непознати превозни средства, но не беше запознат с тяхното устройство. Трябваше да се разчита на въображение и Божествено вдъхновение.

      Една нощ синът на баба Демна се събуди от бяла светлина. На стената срещу него бяха прожектирани непознатите машини от чертежите. Около тях се появиха надписи на български език, поясняващи техните съставни части. После „екранът“ се изпълни с илюстрирани инструкции за построяването на летателните машини.

От прозореца се чу глас, който казваше, че всички необходими инструменти и материали се намират под Средковата дупка. 

 

„Моите майстори все още не могат да извършват такива сложни процеси. Как ще намеря такива работници?“ – помисли си инженерът.

 Гласът отговори, че това е работа на създателите на Тайния завод, които ще им помогнат да се запознаят с тези технологии.

   На другия ден Стоян разказа на майка си за своя сън. Тя го посъветва да извика Ненчо и двамата да отидат при Станислав в Тайния завод.

 Вечерта Ненчо, Стоян и създателят на Тайния завод се разходиха към втория стопански двор на селото и недовършената язовирна стена на „бъдещия водоем“. Преди няколко години местните партийни велможи искаха да построят язовир западно от селото, но се отказаха, защото селото щеше да бъде потопено на дъното на водоема, подобно на други села в България. В окръжното управление по хидростроителство имаше и умни хора, които не искаха Лозен да сподели съдбата на Кочаш, Горни Пасарел, Шишманово и други села, потопени на дъното на големите язовири в България.

   Тримата приятели стигнаха до знаменитата Средкова дупка и тръгнаха към нея.

–      Защо ни водиш в този змиярник? – възмутено попита Ненчо– Цялата пещера е наводнена, а сухата част е гнездо на пепелянки.

–      Тя е наводнена умишлено, за да не влизат разни любопитни хора и партийни съгледвачи. Отдолу има подземна база, където се съхраняват технологии, напреднали за времето си. – отговори Станислав.

–      Това съм го чел в книгите на един румънски фантазьор, който уж изследва подземни бази и космически кораби с извънземен произход. – каза Стоян.

–      Това не е фантастика. – отговори създателят на Тайния завод – Под земята има много извънземни бази, но истината за тях се крие от обществото. Една от тях се намира тук. Собствениците на базата са ни позволили да влизаме в нея, защото са наши приятели.

–      Приятели? – учуди се Ненчо – Значи дори извънземните искат да свалят комунизма, щом ще ни помагат.

–      Давайте да влизаме, после ще ви обясня за извънземните. – каза Слави, взе тоягата си и удари по скалата. Изведнъж тя се раздвижи и пред дисидентите се появи вход към подземен тунел. Тримата влязоха в него и вратата се затвори. След няколко минути те се озоваха в една огромна зала, в която бяха паркирани няколко летателни апарати с непозната конструкция. Ненчо и Стоян дори ги докоснаха с ръце, за да се уверят, че са истински.

–      Не ви излъгахме, нали? – каза Станислав – Питахте ме за извънземните бази. Това е възможно най–малката база, има и цели комплекси с размерите на България.

–      Бягате от милицията, живеете в изоставен самълък, не се показвате пред хората, а в същото време ползвате базите на извънземните. Не разбирам що за дисиденти сте. Можехте да се скриете под Средковата дупка.– отговори Ненчо.

–      Ние сме хора като вас, но не сме родени на Земята. Ако вашата представа за извънземни е за зелени човечета, влечуги, октоподи и други митологични същества, нека да бъдем изключени от вашата научна фантастика. Ние живеем в хамбара, а не в базата, защото се нуждаем от слънчева светлина като вас. На това място са скрити парите и документите на бившия Садовски клуб. – каза Слави.

–      Тате, вече писах на Митко Савов, че ще го вземем с един от нашите летящи кораби. – каза синът му Звездан.

–      Чудесно. Работата е уредена. – каза домакинът и се обърна към Ненчо и Стоян– За да не изплашим Савовите хора, каня ви утре да се повозите с нашата совалка до планинските ливади над Брестовица.

Ненчо каза, че на другия ден трябва да води заседание, посветено на един от земеделските водачи, и няма да може да дойде. Стоян беше негов секретар, затова и той отказа поканата на извънземните. Слави нямаше друг избор, освен да повери кораба на сина си Звездан и племенника си Ангел. Тогава Ненчо все още не знаеше, че именно братовчедът на Звездан се беше появил в съня на баба Доба.

  На другия ден Ангел и Звездан се качиха в летящия кораб и отлетяха за околностите на село Брестовица, където ги чакаха демократичните дейци от Тайното събрание.

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––   **** Преди 1989 г. пограничните райони на Народна република България са  били разделени на няколко гранични зони. Пътуващите в тяхната територия български граждани е трябвало да представят документ с данни за пътуването и престоя им в зоната, наречен „открит лист“. Моят баща ми е разказвал, че когато е пътувал от Кърджали до Златоград, автобусът е бил спиран на един–два пункта по маршрута си, като всеки пътник е представял „открит лист“ на граничните войски.

 

 

 

 

 

 

Дванадесета глава

 Гости от Тайното събрание

 

 На 14 юли 1989 г, в 8:00 ч. сутринта Димитър Савов получи кодирана телеграма от с. Лозен, Хасковско. Председателят се опита да разкодира нейния текст, но не беше запознат с начина на шифроване. Затова той се консултира със своя състудент и приятел Петър Стефанов, специалист по всякакви тайни кодове.

 Петър беше четвърта година студент по история на България, надарен с  изключителен ум. Неслучайно състудентите му го наричаха „Професора“. Той разработи шифър за нуждите на Тайното събрание и започна издаването на нелегална литература.  За разлика от познатите начини за шифроване, уникалният код на Професора не можеше да бъде разчетен от властите. Председателят Савов му поверяваше цялата тайна документация на организацията, включително протоколите от заседанията.

  Петър  прочете писмото, анализира отделните думи и разкодира следния текст:

   Скъпи приятели и съмишленици,

   От куриерите разбрахме, че планирате посещение в нашето родно село Лозен, Хасковски окръг. Извиняваме се за забавянето на нашата среща, но сегашните обстоятелства ограничават възможността за взаимни работни посещения.

Затова измислихме план за вашето безопасно пътуване и пребиваване на територията на селото.

Нашият екип от изобретатели създаде летателен апарат, който може да изпълни нашата цел. Но ние все още не можем, а и не е безопасно, да покажем това чудо на техниката пред другите хора. В противен случай самолетът ще бъде иззет от властите. Те ще го използват за военни цели и за налагане на своята тоталитарна власт над останалата част на света.

   Затова ще кацнем на една планинска поляна, скрита от любопитни очи, разположена над вашето село. Качването трябва да стане бързо, за да не привлича нежелано внимание, затова трябва да сте там половин час преди пристигането ни. Вашите домакини ще ви упътят за мястото на нашето кацане, но никой друг не трябва да научава за това.

  Желаем ви приятно пътуване!

 

Ваш приятел и съмишленик: Ненчо Калинов, с. Лозен, Хасковски окръг

 

 Същия ден председателят избра делегация, съставена от секретаря Борис Филипов, Професора, двама шпиони на Тайното събрание и двама членове на разтурения Садовски клуб. По упътванията на домакините дисидентите тръгнаха по една планинска пътека и след 40 минути бяха на „летището“.

   Това беше широка поляна, оградена от първите склонове на Родопите и заобиколена с борови гори. Мястото беше добре прикрито, което даваше възможност за провеждане на репетиции за неформални митинги. Тъй като режимът забраняваше протестите, под заплаха от репресии, хората се страхуваха да провеждат съвместни политически мероприятия на открито. Затова Савов тайно обучаваше съмишлениците си как да провеждат мирни протести, съпътствани от нахлуването на милицията. Разиграваха се различни сценарии, като дисидентите играеха и ролята на милиционерите. Бяха изработени табели и плакати с демократични лозунги, които се съхраняваха на сигурно място в щаб-квартирата на организацията.

     Когато делегатите пристигнаха на поляната, пред тях кацна сребрист летателен апарат, с кръгла форма и купол. Прозорците също бяха с кръгла форма, като илюминаторите на корабите. Но най-голямо впечатление на дейците направиха двама млади мъже, които излязоха от отворената врата на летящата чиния. 

–      Качвайте се , но побързайте, преди да ни засекат Военновъздушните сили. Машината не бива да попада в чужди ръце. – извика единият от тях, който пилотираше чинията. Делегатите се качиха по рампата и влязоха в пилотската кабина. Вратата се затвори и пътниците седнаха на меките седалки, пилотите усилиха двигателите и излетяха към Лозен. Това беше първата среща на Димитър Савов с напредналите технологии на Тайния завод.

   Летателният апарат премина над планини, гори и села, и по обяд кацна в базата под Средковата дупка. Оттам дисидентите се отправиха към Лозен и отидоха в Тайния завод.

  Пилотът, Звездан Мадански, отвори вратата на хамбара и делегатите влязоха в него. Там се провеждаше заседание-дискусия, посветено на земеделския водач Никола Петков и неговото дело. Участниците в него бяха будни хора от цялата община, внимателно подбрани от ръководството на Лозенския таен клуб. Станислав притежаваше телепатични способности, които му позволяваха да открива потенциални агенти на Държавна сигурност.

–      Ние трябва да продължим неговата борба за демокрация и човешки права.– каза ораторът и се обърна към гостите – А това са нашите съмишленици от Тайното събрание. Приветстваме ви в името на свободата и демокрацията за нашата прекрасна страна! Каним ви да участвате в нашата дискусия! 

–      С удоволствие бихме приели поканата Ви, но ние не сме земеделци, а независими интелектуалци от големите градове. – отговори Борис Филипов.

 Ораторът, Ненчо Калинов, се обърна към присъстващите и обяви, че Лозенският таен клуб не прави разлика между селяните и градската  интелигенция. Той обясни, че голямата грешка на Александър Стамболийски е разделянето на обществото на съсловия, с привилегировано съсловие на земеделците, и с разделение между селото и града.

–      Има някои философски системи, като комунизма, които разделят обществото на класи – работници, селяни, капиталисти, кулаци и други. На теория всички хора са равни, но фактически комунистическата държава има всички признаци на феодалния строй. На върха се намира партийната аристокрация с нейните привилегии, вили и луксозни автомобили, след това са послушните войници и защитници на режима, включително „народните“ и „заслужилите“ интелектуалци, а на най– долното стъпало стои обикновеният народ, стадо, което няма право да мисли, да избира своите пастири и да им противоречи. Ето с какво ни промиват мозъците в продължение на 45 години, за да ни направят бездушни овце. Въпреки това, смятам, че сега има лъч надежда за поробените народи от Централна и Източна Европа. Процесите на перестройка и реформи в Съветския съюз показват, че имаме възможност да изградим демократично общество, което няма да бъде доминирано от само една политическа сила.

   Гостите дълго ръкопляскаха на словото на инженера. Всички бяха удивени от живата му реч, толкова различна от помпозните грандомански речи на генералния секретар на ЦК на БКП, другарят Тодор Живков.

  За първи път след девети септември четиридесет и четвърта, хората можеха да чуят словото на един истински оратор и деец за човешки права.

 След заседанието Ненчо и Стоян заведоха Савов, Боби и Професора в техните квартири, предоставени им от баба Доба. Всяка квартира имаше тоалетна с баня, телевизор, хладилник, кухненски бокс и стаи за спане. На гостите бяха осигурени закуска, обяд и вечеря от кухнята на стопанката. На брестовишките дисиденти бяха осигурени всички удобства, за да могат да се посветят изцяло на своята мисия. Лозенските демократи не разрешиха на председателя Савов да организира митинги на тяхна територия, но за сметка на това можеха да се провеждат просветни заседания и съвместни четения. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тринадесета глава

 

 На другия ден председателят на Тайното събрание

беше поканен в Тайния завод, за да се запознае с техническите средства, които ще са му необходими. Тъй като всичко това се правеше скришом  от другите хора, единственият път до работилницата беше горската пътека покрай реката, открита от Ненчо и Стоян при първото им посещение. Макар млади и неопитни, дисидентите бяха отговорни хора и никой от тях не искаше мисията им да се провали.

 Тайният завод се намираше югозападно от селото, край един завой на Лозенската река, където беше открит храм на Тракийския конник и богинята Диана. Наблизо минаваше пътят за местния пионерски лагер, но никой не подозираше за тайната база. Ръководителите на Лозенския клуб се грижеха да запазят дейността си в тайна, затова нямаше директен път до щаб–квартирата. Освен хамбара, Заводът включваше и подземния комплекс под Средковата дупка.

   Когато Савовите хора пристигнаха в Лозен, свещеникът отец Христон проучваше една изоставена жп линия, погълната от плевелите. Освен с богослужения, отец Христон се занимаваше с поддръжка на жп линията от Любимец до Малко градище, както и на жп линията от Лозен до Сива река. Той назначи своите роднини като работници, а домът му изпълняваше ролята на железопътна секция..

    С помощта на Ненчо, Стоян и своите работници попът–кантонер възстанови старият жп мост над реката, построен по царско време, и продължи линията до поляната пред хамбара. Същият ден, когато той завърши реконструкцията, лозенците и софиянците посетиха Тайния завод. На новоизградената гара ги посрещна отец Христон, облечен като железничар.

    –Баба Демна ми каза, че имате нужда от транспорт. Като ваш съмишленик, искам да ви предоставя тази жп линия при условие, че няма да будите подозрения. Ще ви дам и влак, но няма да е от служебните състави. – каза попът и посочи една самоделна железничарска дрезина на първия коловоз. Зад нея бяха сложени две вагонетки с дървени скамейки.

–      Пак е нещо. Важното е да побере всички нас. – каза Ненчо – Освен това тя няма да буди подозрения.

–      Отче, сърдечно ти благодарим за помощта, но никой от нас никога не е карал влак.– отговори синът на баба Демна – Само ти си машинист, но не искаме да ти създаваме проблеми като наш помагач.

–      Не се безпокойте за това, тази машина се управлява по–лесно от влак. Задвижването се осъществява с бензинов двигател, има и сигнални светлини. Единствено трябва да внимавате със сигналите на гара Кантонер, защото там пристигат и пътнически влакове. Сега по–добре е да влезем в Тайния завод, преди да се стъмни. – каза отец Христон.

Групата влезе в хамбара, главното хале на Тайния завод, и тръгна по коридора.

–      Някои от тези личности са ми познати, другите са ми съвсем неизвестни. Кои са те? – каза Борис Филипов, посочвайки портретите на стената. Като научно общество, лозенските дисиденти окачваха портрети на видни световни и наши учени, което повдигаше самочувствието им в техните очи.

–      Това са известни личности, които са допринесли за човешкия прогрес. Първата картина е портрет на Айнщайн, за когото всички знаем. Между другото, той е имал ученик от нашата страна, родом от Бургас. Можете да видите неговия портрет отдясно на гениалния физик. Бургазлията смайва немския учен със своите способности и става негов сътрудник. За съжаление, и последователят на Айнщайн беше преследван като други български учени, които можеха да помогнат на страната ни. До Айнщайн са Луи Пастьор, Мария Кюри и други известни учени. Отсреща е Прометей, който дава огъня на хората, както ние даваме на хората това, което им принадлежи. А срещу нас е портретът на баба Милица, тя е майка на основателката на нашия таен клуб, баба Доба. Като младежи, нашите приятели Ненчо и Стоян слушаха забранени рок групи. Бащата на Ненчо е водещ в радиоточката и тайно слуша радиостанциите „Свободна Европа“, „Дойче Веле“  и „Гласът на Америка“. Двамата мъже, които идват към нас, са обитатели на този хамбар. – каза железничарят, гледайки към Слави и Звездан. Садовските дисиденти се приближиха до Савов и се прегърнаха.

–      Приятели, добре дошли в Лозен. – каза Мадански–Не сме се виждали от разтурянето на нашия клуб. Какво става в Пловдивско, чух за нова организация в село Брестовица? Как върви работата там?

–      Слави, за сега сме добре. Този път направихме по–строг подбор на членовете и нямаме партийни съгледвачи.

 За разлика от Садовския клуб, заседанията в Тайното събрание не бяха достъпни за всеки. Имаше няколко степени: редовни членове, ятаци и слушатели. Слушателите можеха да посещават заседанията, посветени на икономиката, духовността и религията, но при строга забрана да коментират това с близките си. Освен това всички степени се приемах само с препоръка от член на Брестовишкия клуб..    

 Тайното събрание функционираше като съвременните масонски ложи. В зависимост от степените си участниците в това предприятие посещаваха различните заседания на Савовия парламент.

 Политическите и историческите заседания включваха дебати за идеологията, истинската история на България, историята на социализма, както и политиката на партията. В тях можеха да присъстват само редовните членове. Ятаците бяха редовни членове, доказали своите качества. Тяхната работа беше да подпомагат организацията финансово или чрез труда си. А редовните членове се избираха само по решение на Савов, за да се предотврати влизането на предатели и доносници.

   Домакините и гостите седнаха на чаша лимонада и „мъжка манджа“ за мезе. „Мъжката манджа“ беше лозенска салата с презрели домати, която се ядеше с топъл хляб от селската фурна.

–      Ние живяхме в тази база, без никой да подозира за нашето съществуване, докато не дойдоха Ненчо и Иван. Намерихме в тях съмишленици и ги запознахме със съдържанието на забранените книги, складирани в хамбара. – обясни Слави –Изучавайки тази литература и слушайки западни радиостанции, те научаваха истините за социалистическия строй. Постепенно знанията им се увеличиха и започнахме да провеждаме тайни заседания заедно с тях. Сега ще започнем да ви обучаваме заедно с лозенците, защото само „Съединението прави силата“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Четиринадесета глава

Двама бащи и две дъщери

 

 Докато дисидентите разговаряха,  часовникът на Станислав започна да звъни. Това беше шпионско средство за комуникация, разработено от самия него. Единственият човек, който използваше това средство, освен Слави, беше пророкът–лечител Миро от Ямбол.

–Ало, Миро, какво става в Ямбол? Защо чак в Лозен звъниш? – попита Слави – Да нямаш проблеми с домашната църква?

–Слава на Бога, никой не е направил зло на църквата. Снощи дъщеря ми Милена сънувала вашето село, обградено от ангели. Един от тях й казал, че до другата седмица трябва да донесе свои икони в един изоставен хамбар край селото, където в древността е имало светилище на богинята Диана. – отговори Ямболският пророк – После ангелът я качил в летяща чиния, преминаваща над селото, и ѝ показал Тайния завод. Трябва да дойдем в Лозен, защото Милена иска да види черно на бяло как иконите ще стоят върху олтара, който сте направили в Завода.

–      И ние сме добре, но аз съм разтревожен относно съня на дъщеря ти. – каза Слави – По–скоро от последствията от него . Ти си дисидент и пророк, не трябва да привличаш вниманието на властите, като пътуваш към тази гранична зона.

    Миро беше самоук лечител, който получаваше своята сила от Космоса. Освен с природолечение, той се занимаваше с астрология, медитация, алхимия и тълкуване на Божието слово. Заедно със свои приятели ямболецът основа реформирана църква в града, като по обясними причини богослуженията се провеждаха тайно от непосветените. Бог дари лечителя с две деца – Милена и Константин. Момичето учеше иконопис в художествената гимназия в града под Сините камъни, а момчето – в строителния техникум в Ямбол. Милена се славеше като умела художничка на свещените образи. Преподавателите в гимназията, изключително ерудирани и будни хора, насърчаваха развитието на девойката и я подготвяха за художествената академия. По това време само най–подготвените хора влизаха във Висшия институт за изобразително изкуство. Единствената пречка пред Милена бяха ограниченията за прием на студенти. В университетите не можеха да следват деца на неблагонадеждни за режима хора – дисиденти, лечители, бивши царски офицери и политически затворници. Преди разтурянето на Садовския клуб Миро сътрудничеше на организацията, като събираше забранени книги и ги изпращаше в центъра на селскостопанското образование. Въпреки че никой не знаеше за съучастието му, ямболският лечител се тревожеше за бъдещето на дъщеря си.

–      Веднага, щом разбрах за съня на дъщеря ми, реших да действам. Днес хванахме обедния влак за Нова Загора, там се прекачихме на влак за Марица. Преди малко се прехвърлихме на свиленградския влак.  Милена също пътува с мен, дори ви носи албум със свои творби. – отговори Миро.

 Двамата общуваха на специален таен език, който им позволяваше да обсъждат и нелегалната си дейност, без никой да разбере какво си говорят.

–      Момчета, някой от вас трябва да отиде до гарата в Любимец. Миро от Ямбол и дъщеря му Милена ще дойдат всеки момент. – каза Слави – Снощи девойката ни е сънувала, наши съмишленици са я поканили в Тайния завод. Поръчали са ѝ да изработи икони за бъдещия параклис в Тайния завод.

–      Кои са я поканили? – попита Ненчо – Нали ти каза, че жените не могат да пазят тайни, и затова тук сме само мъже?

–      Някои жени, да. Но не всички са такива. Милена е тиха и спокойна, може да се скрие като мишка, без никой да подозира за нейното присъствие. – каза Станислав и извика Ненчо насаме в библиотеката – По–висши същества от нас й поръчаха иконите, а Стоян трябва да изработи църковен олтар.  Имаш ли шофьорска книжка?

–      Карал съм трактор, и кола също карам. Имам бял москвич. – отговори Ненчо.

–      Бих използвал напреднала технология, но не искам да се набиваме на очи. Затова сега ще работим по стария начин. – каза Слави –А ти, Стояне, разведи гостите из завода.

Поп Христон извика Ненчо и двамата се качиха в кантонерския влак. Той се състоеше от дизелов локомотив, дървен вагон–работилница и два вагона за баластра. Свещеникът и синът на радиста седнаха в локомотива и потеглиха.

    Двамата бързо стигнаха до гарата в Любимец един час преди идването на влака.  Влакът от Пловдив спря на втори коловоз, вратите на вагоните се отвориха и слязоха много пътници, идващи си за почивните дни. Сред тях Ненчо видя един мъж на средна възраст, придружен от девойка с тъмна коса, облечена в летни дрехи. Мъжът отиде при Ненчо и двамата си стиснаха ръцете.

–Аз съм Миро. – представи се пророкът.

–Милена. – представи се момичето.

   От последния вагон на пътническия влак слязоха и двама лозенци – Тончо и Деница. Двамата бащи и дъщерите им се качиха в първия вагон. Докато влакът пътуваше за Лозен, двете момичета започнаха да разговарят помежду си. Ямболката показа своите творби на Деница. Последната беше много възхитена от тях.

–      Кой те обучи на това прекрасно изкуство? – попита Астрономката.

–      Преподавателите от художествената гимназия в Сливен. – отговори Милена – Това е най–добрата художествена школа в България.

–      Аз исках да уча в нея, дори държах изпит по рисуване, но се отказах. Избрах Природо–математическата в Хасково, защото е по–близо до вкъщи. – каза Деница – А и не мога да плащам квартира, без да ходя на работа. Освен това, имам интерес към езиците и астрономията.

        В това време машинистът и помощникът му обсъждаха дали е правилно дисидентите да смятат жените за предатели и да не ги допускат в клубовете си. В крайна сметка попът увери Ненчо, че в Тайния клуб трябва да се допускат жени, на които може да се разчита.

–      Познаваш ли такива хора, отче? – попита Ненчо.

–      Разбира се! И двете пътуват в нашия влак. – каза благочестивият лозенски поп.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Петнадесета глава

Заповедта на председателя Кръстьо

 

 В това време Стоян, Станислав и синът му заведоха гостите в една голяма зала, където се съхраняваха летателни апарати с непозната конструкция. Сред тях имаше няколко делтапланера, самоделни моторни колички и два трактора „Беларус“. 

–      Тъй като ни е забранено да притежаваме джипове, камиони, трактори и други големи превозни средства, ние ги произвеждаме или купуваме тайно, и ги съхраняваме тук. Въпреки, че те не принадлежат лично на никой от нас, те се смятат за частна собственост, която може да бъде конфискувана съгласно законите на НРБ. – отговори Станислав.

     По време на комунизма частната дейност беше забранена. Трактори, камиони, автобуси, джипове – всички тези превозни средства бяха собственост на държавата. В края на осемдесетте години излезе постановление, което разреши частното земеделие, животновъдство и дребен бизнес. Големите превозни средства обаче останаха собственост на държавните предприятия. Тракторите в Тайния завод бяха самоделни реплики на съветските, построени в базата под Средковата дупка.

   Въпреки подкрепата на някои лозенци, Ненчо и Стоян имаха съперник, при това техен човек – Владимир, синът на главния ветеринар в стопанския двор. Той беше обикновен работник в Завода и не присъстваше на тайните заседания, но неговата мечта бе да се издигне в обществото и да получи държавна служба. В началото той работеше с удоволствие в тайната работилница, но след това в него започна да доминира желанието за кариера. Владо напусна завода и започна работа в ТКЗС–то, което стана по време на посещението на Савов. Това  събуди подозренията на технолозите, усилени и от факта, че клубът нямаше отговорник. Двамата Мадански споделиха това с Боби и председателя Савов.

–      Клубът в Садово се разпадна поради липсата на човек, който да се грижи за сигурността. – каза Слави – Не искаме така да става и в Лозен. Още повече, че днес излезе заповед на кмета Кръстьо:

 

  Всеки, който знае за укрити машини и превозни средства, както и за опасни книги, предназначени за подривна дейност срещу държавата, и е информиран за техните местоположения на територията на с. Лозен и община Любимец, трябва да ги обяви на селсъвета, милицията или районният съвет.

Ако някой знае, че на територията на с. Лозен и околните села, има укрити някои от посочените по–горе машини и инструменти, както и опасни книги, но не съобщи за тях на властите, ще се наказва по законите на Народна република България.

  В това време вратата се отвори и влязоха Ненчо, Тончо, Миро и двете момичета. Слави, Звездан и Стоян извикаха сина на радиста в библиотеката, за да си говорят насаме за новата заповед на селсъвета.

–      Знаех си, че жаждата за богатство и кариера ще изяде главата на някого. – каза бившият ръководител на Садовския клуб – Но не нашата, а тази на евентуалния доносник, съименникът на другаря Ленин. Той ще навреди само на себе си.

–      И на целия клуб след него! – отговори Ненчо – Защо трябваше да ни забърквате в тези дисидентски истории? Да ни бяхте оставили да си живеем живота.

–      Ненчо, не си ли чел Новия завет? – каза Мадански–старши – И апостолите са били дисиденти. И са понасяли страдания, затвор, преследвания, много от тях бяха убити от собствения си народ. Но ние имаме мисия, която трябва да пазим на живот и на смърт. Този път няма да се налага да бягаме повторно. Един клуб закрих, вторият не трябва да се разтурва. Първият се развали поради проблеми със сигурността, но нашата лозенска организация няма да има проблеми, ако си изберем началник по сигурността. Утре вечерта ще имаме тайно заседание–банкет, на което предлагам да създадем гвардия и да гласуваме за неин генерал. Ние сме по–силни от правителството, защото като извънземни работим в сянка. Нека сега да обърнем внимание на нашите приятели от Брестовица и Ямбол.

   Дисидентите се уговориха да отидат при баба Демна на следващия ден, за да получат мъдри съвети за бъдещето на клуба. Майката на Стоян беше лечителка и ясновидка с Божия дарба, и основателите на клуба се допитваха до нея за важните решения. Сега тя щеше да използва уменията си, за да помогне на дисидентите.

   В другата стая, където влязоха гостите, се съхраняваха различни радиоапарати, транзистори и комуникационни средства. На една маса четирима работници сглобяваха компютър от типа „Правец“, който беше с по-широк екран от предшественика си. На отсрещната страна седеше един млад часовникар от Любимец, който вграждаше транзистори в ръчни часовници. Любимчанинът обясни, че това е средство за комуникация, използвано от КГБ и тайната полиция на Източна Германия. Това изобретение беше дело на двойния агент Владимир, за който дисидентите смятаха, че се опитва да разкрие Тайния завод. След напускането му технологът– часовникар Дельо от Любимец продължи неговата дейност. 

   В стаята на транзисторите имаше вграден гардероб.

Дисидентите влязоха в него, след което затвориха вратите. Стената зад тях се раздвижи, гостите се обърнаха и видяха стая с маса и два дивана. Влязоха в нея, вдигнаха килимите, разместиха каменните плочи и пред тях се появи подземен вход. Този вход водеше до подземна пещера, където се съхраняваха буркани със зимнина. На отсрещната стена висяха пътни карти на Хасковска област и на цяла България, заедно с няколко ръчно нарисувани схеми на подземни тунели и извънземни бази.

–      Освен с вас, ние поддържаме връзки с наши съмишленици от София и околните градове. Тези буркани със зимнина се използват за пренасяне на тайни съобщения, като ги изпращаме по влака. – обясни Тончо – Освен буркани, използваме и шишета с лозенско вино, и ракия.  Качваме колетите на влака от Любимец, на гара Подуяне ги взимат ятаците ни от Редута и вкъщи ги отварят.

     По това време в центъра на столичния квартал Редута съществуваше скрита държава –Редутската федерация.  В нея имаше свобода на словото, печата и свободното сдружаване. В страната живееха много политически бегълци, част от които станаха ятаци на лозенците. Връзката между тях се осъществяваше от софийската знахарка леля Цанка, стринка на Тончо Киряков. Тя живееше в Редутската федерация заедно със съпруга си чичо Иван. Двамата се занимаваха с природолечение и реставриране на стари мебели, огледала и рамки за картини.

   Всеки петък Тончо си пътуваше до Лозен, като носеше голяма чанта с буркани, които родителите му пълниха с месо и домашни гозби. В тях той слагаше тайни съобщения от лозенските дисиденти, които после предаваше на техните хасковски колеги.

      Ненчо заведе Савовите хора в подземната „гара“ , където бяха паркирани няколко совалки. Те осъществяваха връзката между щаб–квартирата и подземният завод под Средковата дупка.

    Случи се така, че племенникът на Стоян, 18-годишният Драган, също стана член на Тайния клуб. Като жител на Редутската федерация, той работеше в една конспиративна квартира в нейната столица Ново село и изпращаше нелегална литература в родното си село. Когато Савов и Боби бяха в Лозен, Драган гостуваше на баба си и дядо си за лятото.  През следобедите момчето често ходеше до Тайния завод, защото му беше интересно какво се прави там. Драган пазеше много тайна, затова лозенските дисиденти му повериха цялата си кореспонденция с редутските си ятаци.

   Тази вечер Драган отново беше в Тайния завод. Той седеше при „пощенския служител“ и го консултираше за адресите на конспиративните квартири в София и Редутската федерация.

–      Драгане, какво правиш тука? – изненада се Ненчо – Куриер ли ще ставаш?

–      Не – срамежливо отговори Драган – искам да се запозная с другаря Савов.

–Не съм другар, моето момче. – каза председателят – Аз съм обикновен човек като теб. Можеш да се обръщаш към мен на име, все пак сме съмишленици. Аз съм Митко. Ти как се казваш?

–      Драган. – отговори момчето – внук съм на баба Демна лечителката.

–      Виждал съм те из махалата. – каза Митко – Достатъчно си съзрял, затова искам да ти обясня за нещата, които стават тук.  Това е нелегална организация, която има много отговорна задача – просвещаване и освобождаване на българския народ от властта на няколко самозабравили се политици. Знаеш на каква опасност се излагаме всички ние, когато участваме в такива „революционни комитети“.

–      Чел съм и съм слушал достатъчно неща за комунизма. – отговори Драган– Страната, в която живея – Редутската федерация, се ръководи от демократични принципи. В нея икономиката е капиталистическа, което определя голям дял на частния сектор. При нас книгите, радиопредаванията и нещата, забранени в България, са напълно законни и достъпни за масовия читател…

–      Някой път трябва да ти дойдем на гости, за да ни покажеш тази страна. По–добре е да видим всичко на живо, отколкото да ни разказваш. – каза Ненчо – Но сега вече е късно. След малко ще се прибирам вкъщи, трябва да заведа до вас един приятел от Ямбол и дъщеря му Милена Балканска.

–      Милена Иконопистката? – учуди се Драган – Чувал съм, че тя е една от най–добрите ученички по иконопис в България.

–      Да, дъщеря ми завърши иконопис в Ямболската гимназия. – каза Миро – Аз, майка й, брат й се гордеем с нея. Хубаво ни е семейството, но каква е тази омраза към нас, Божиите проповедници. Започнах работа в текстилния завод, за да не будя подозрения, обаче скоро всички започнаха да ме сочат с пръст. Наричат ме враг на народа, последовател на упадъчни идеи, обвиняват ме в шпионаж в полза на Америка и ми съсипват живота. Опитаха се да промият мозъка на Милена, обаче Бог не позволи тя да си изгуби душата. Та, момче, искам да те питам нещо. Могат ли български граждани да потърсят убежище в страната, в която живееш ти?

–      Затова я създадох с Божията помощ, за да могат всички хора, които са преследвани в родните си страни, да живеят в нея в мир и сигурност.

–      Как се казва тази страна? – попита ме ямболецът.

–      Нашата страна се нарича с различни имена – Редутска федерация, Република Нов Редут и други. Ние я наричаме Амигления.

–      Какво мислят тамошните хора за религията? – заинтересува се астрологът – В Ямбол имам доста последователи, някои от които са православни християни. Свещениците отказват да ме защитават, защото за тях аз и моето семейство сме сектанти.

–      Ние не преследваме религиозните водачи. Напротив, именно Божиите реформирани църкви много допринасят за развитието на младите хора в Амигления. – отговори Драган.

–      Работата е в това, че не съм нито православен християнин, нито протестант. – отговори Миро –Вярвам в Бог по свой собствен начин и смятам, че той е един за всички религии. Ако трябва да свържете моето учение с някоя религия, то тя ще бъде по–близка до богомилството. За мен вярата в Бог не си противоречи с другите ми занимания– природолечение, езотерика и астрология. Бог е дал на всеки човек специални способности, и не трябва да смятаме, че астрологията и другите алтернативни науки са непременно дело на Сатаната. Някой друг път ще говорим за тези неща. Вече е късно.

  Драган, Ненчо, Стоян, астрологът и дъщеря му се сбогуваха с обитателите на Тайния завод и се върнаха в селото. Ямболците спаха у баба Демна, тъй като майката на Милена беше приятелка от детинство на майката на Драган.

    На другия ден Драган написа писмо до Агенцията за подпомагане на бегълците от тоталитарните режими в гр. Ново село, столицата на Амигления, с което издейства специален статут за семейството от Ямбол. Така те щяха да намерят мир и спокойствие на амигленска територия.

 

 

 

 

 

 Шестнадесета глава

Ненчо става генерал

  

 Вечерта на другия ден всички се събраха в заседателната зала, за да изберат началник по сигурността. Изборът му се осъществяваше  чрез тайно гласуване, като всеки пускаше своя вот в специална кутия. След като всички гласуваха, двама дейци от Тайното събрание отнесоха кутията в библиотеката на клуба. Преброяването на бюлетините продължи до късно през нощта, но резултатите излязоха на следващия ден.

 За генерал беше избран Ненчо Калинов. Лозенският поп го освети като ръководител на тайната гвардия, изразявайки мисията на дисидентите за духовното пробуждане на нацията. За първи път младите хора присъстваха на църковна служба, без да бъдат преследвани от властите. Тогавашният режим възпитаваше младите хора в марксистко–ленинската идеология, а посещението на религиозни сгради и присъстването на богослужения се считаше за идеологическа диверсия. На младите хора им беше забранено да влизат в храмове, но някои лозенци тайно водеха децата си в селската черква „Св. Димитър“. Отец Христон извършваше венчавки и кръщенета в една пристройка, където живееше клисарят на черквата. Първосвещеникът с вяра кръщаваше бебетата в името на Христа и проповядваше Божието слово сред младите хора.

 Като началник на сигурността, Ненчо изпълняваше и ролята на архивар, като се грижеше за укриването на забранена литература. Голяма част от тази литература беше „самиздат“, т. е. печатана и разпространявана по апокрифен начин без знанието на властите. Цензурата ограничаваше свободното разпространение на идеите, като конфискуваше и унищожаваше книги, противоречащи на комунистическата идеология. Сред забранените материали особено преследвани бяха предаванията на западните радиостанции „Свободна Европа“, „Би Би Си“ и „Дойче Веле“. В Лозен имаше няколко души, които слушаха забранените радиостанции и пишеха информационни бюлетини. Един от тях беше студентът по българска филология в Софийския университет Радомир Радушев. Първоначално Радо не искаше да издава забранени книги, понеже преди 2-3 години беше написал една доста смела статия за времето си, която му коства поста на главен редактор на университетския вестник. Но сега бъдещият журналист се съгласи да печата самиздат, при условие да остане анонимен. Той оборудва малка печатница в Лозенския институт и започна да издава книги с помощта на Ненчо Генерала. Тези книги се разпространяваха нелегално из народа, някои будни хора ги четяха и основаваха тайни клубове в цялата страна. За да се изпълни мисията на двете Тайни събрания, в Лозен и Пловдив, дисидентите трябваше да разпространяват демократичните идеи из Народната република, следвайки заветите на Васил Левски и неговите съмишленици.   

      По случай избора на Генерала същата вечер беше свикано общо събрание на ръководителите на двете организации. По решение на председателя Стоян събранието започна с реч на новоизбрания генерал Ненчо Калинов: 

–      Скъпи приятели и съмишленици, като началник на сигурността поемам нелеката задача да запазя това място в нелегалност, като ще се грижа и за нашите ценни книги. Съзнанието ми за просвета и култура ми казва, че тези книги не бива да стоят само в нашата библиотека, а е добре да бъдат настолни четива за всеки български гражданин. С нашия приятел и талантлив писател Радо от Мегдан махала оборудвахме малка печатница, където напечатахме и подготвихме за разпространение демократични материали. Изпратихме ги до Тайното събрание и до няколко клубове в пловдивските села, където хората вече приемат новите демократични идеи. Но за да се разпространи огънят на свободата, ние ще трябва да обикаляме цялата страна и да основаваме комитети подобно на Апостола на Свободата Васил Левски. Обсъдихме тази идея със Стоян и Радо, но решихме да поискаме вашето съдействие за тази инициатива. – завърши Ненчо.

–      Това е много добра идея, но е рисковано да пътуваме из страната, защото сме дисиденти и властта ще ни търси под дърво и камък. А и селото ни е в Първа гранична зона, граничарите ще искат да видят документите ни. Освен това сред нас има членове на разтурения Садовски клуб, които Държавна сигурност все още преследва. – отговори Димитър Савов.

    Внезапно вратата на залата се отвори и влязоха двама души с войнишки дрехи. Това бяха Звездан и Станислав. Последният свали шапката си и обясни със спокоен тон:

–      Бяхме в една конспиративна квартира в Пловдив, където се срещнахме с няколко работници от Родопите. Те са недоволни от ниското заплащане на техния труд по държавните строежи и се издържат с частна дейност, като извършват ремонти при познати в събота и неделя. Един от техните клиенти от Пловдив, работник в металургичния комбинат край Асеновград, е ятак на Тайното събрание. Работниците са създали нелегална организация в родния им град Чепеларе, но все още нямат нашия опит. Затова се обърнаха към нас за помощ. На връщане с влака от Пловдив за Свиленград носехме секретни документи, зашити във войнишките ни униформи. Представихме се като войници, които отиват да служат в Харманли, за да ни пуснат без открит лист. 

–      Рисковано е да отивате там, където милицията ви издирва, освен това вашите портрети са поставени в районното в Пловдив. – отговори Стоян – Майка ми, баба Демна, получи информация, че издирват председателя и секретаря на Садовския клуб.

–      Председателят и секретарят, които се издирват, станаха наши подставени лица с тяхното съгласие. Това е с цел да спасим ценните кадри, единствените, които знаят за Тайното събрание. Садовският клуб привлече общественото внимание, като така отвори път за Савов и неговите хора. Разкрита беше по–малката организация, по този начин скрихме по-големия и по–важен клуб в Брестовица. Просто отклоняваме вниманието на властите. – обясни гостът.

   Членовете на двата клуба изразиха недоволството си от решенията на „истинския“ председател на Садовския клуб. Ако някои членове бъдеха арестувани от милицията, те можеха да бъдат използвани за получаване на информация за Тайното събрание и Лозенския клуб.  Някои от дисидентите започнаха да нападат „войниците“ и да ги наричат доносници и провокатори, които искат да провалят тяхната дейност. Ненчо и гвардейците спряха съмишлениците си, а Стоян закри заседанието, като го отложи за следващия ден.

–      Не сте се събрали тук, за да се държите като в зоологическа градина. Вие сте хора и трябва да изслушвате другите, в противен случай ставате като тези, срещу които се борите, ставате високоговорители. А знаете, че не може да се спори с тях, защото са високоговорители в човешки вид. Когато не уважавате мнението на другите, не ставате по-добри от нашите пастири! – назидателно каза синът на баба Демна– Утре ще продължим заседанието, но всеки ще изслушва мнението на другия, дори когато не е съгласен с него. Защото ще дойде време, когато всеки ще има свободата да казва това, което мисли, и това ще бъде основният принцип на новото  общество.

 

 

 

 

 

 

 

 

Седемнадесета глава
Баба Демна на
 Цедаковите дъбове

На другия ден Ненчо, Иван, Димитър Савов, Станислав и Миро от Ямбол отидоха при баба Демна, за да получат съвети как да скрият нелегалната организация от властите.  Лозенските баби се славеха като добри баячки и лечителки, затова бяха търсени в целия Хасковски край. Тайните заклинания и обреди се предаваха от майка на дъщеря до втората половина на миналия век, когато се създаде Лозенското знахарско братство. Неговата основателка, баба Милица, беше добра домакиня, уважавана съпруга и майка. Тя имаше три дъщери – Доба, Дора и Ленка, които научи на трудолюбие и човечност. В нейния двор всички я уважаваха, защото тя се грижеше за хората и за двора заедно със съпруга си дядо Георги.  Много може да се пише за нейните постижения, но тук ще се спрем на създаването на Знахарската дружинка в селото.

    По време на комунистическия режим беше забранено официалното практикуване на народната медицина, а лечителите бяха преследвани. Всичко, което беше различно от официалната медицина, се смяташе за шарлатанство. Затова знахарите провеждаха своята дейност нелегално, ходеха по „конспиративни квартири“ и там лекуваха пациентите си безплатно. Техните книги бяха цензурирани, забранявани и унищожавани. Водени от стремежа към запазване на традициите, няколко съмишленици от с. Лозен, Хасковско създадоха тайно общество в двора на баба Милица. Те скриха оцелелите книги за природолечение в самълъка, където провеждаха нелегалната си дейност. От този „знахарски център“ излязоха много лечители и лечителки, най-известна от които беше баба Демна.

    Баба Демна живееше в Георгьова махала, в една къща близо до реката. Тя беше трудолюбива лозенка, работеше в оранжериите и в свободното си време баеше, лееше куршуми и вареше билки. Всички лозенци ходеха при нея, за да се консултират по здравни, морални и семейни въпроси. Баба Демна можеше да се свързва с духовете и да вижда бъдещето, но предсказваше само положителни неща. Тя беше повече знахарка, отколкото ясновидка. Заради нейната скромност и доброта Висшите сили й дадоха способността да се свързва с други същества от Вселената. Сега тя използваше дарбите си, за да помогне на Лозенския клуб.

 Четиримата дисиденти седнаха на масата под лозницата на лечителката, Стоян им поднесе кафе и сандвичи, и започнаха разискванията.

–      Майко, имаме голям проблем. – започна Стоян – Селският съвет се опитва да внедри партийни съгледвачи в Тайния завод. Вчера излезе заповед от Председателя на съвета, всеки, който знае за нашите машини или за библиотеката със забранени книги, трябва да ни предаде на милицията. Никой не знае за Тайния завод, освен мен, Ненчо, работниците и гостите ни от Пловдив. В завода са проникнали партийни съгледвачи, ако ни разкрият, работата ще загази. Подозираме Владо, сина на ветеринаря от стопанския двор.

–      Сине, не са били партийни съгледвачи. Един от нашите е,  той стана таен агент на председателя Кръстьо, обещаха му екскурзия до Източна Германия и назначение в съвета. Не Влади, а друг човек се опита да ви предаде. Няма да ви разкрия кой е, за да няма вражда между вас. Той се опита да разкрие тайните ни, но съществата не му позволиха да каже всичко. 

–      Какви са тези същества? – попита Борис Филипов.

–      Горе, където са звездите, има Божествени същества. Тяхната сила е голяма, могат да издигат и да свалят правителства. Те ни помагат за всичко. Момци, аз всеки ден общувам с тях, изпращам им вашите въпроси, те казват всичко, което и аз ви казвам. – отговори баба Демна. – Но за този случай, трябва да разговарям с други по–висши същества, затова ще изляза на Цедаковите дъбе, защото там е свято място.

  Баба Демна си обу гумените ботуши, взе си торбата с вода и връхнина, сложи на главата си една капела и се качи на Цедаковите дъбе. Седна на земята в посока към Слънцето, затвори си очите и изпадна в транс. Знахарката чу силен глас, който казваше, че заседанията на дисидентите ще се провеждат в Тайния завод. За сигурността ще се грижат гвардията и нейният генерал Ненчо Калинов. Извънземните дадоха и инструкции за транспортирането на дисидентите до базата, за по-нататъшната дейност на Тайното събрание и Лозенския клуб, както и за снабдяването с провизии.

       След час и половина бабата се събуди, взе си торбата и се отправи към Тайния завод. Влезе в кабинета на Ненчо, където седяха генералът, Иван, Слави, Миро, Милена и гостите от Тайното събрание. Лечителката застана пред тях и обяви посланието на „духовете“.

–      Щом е дадено от нашите космически братя– отговори Стоян– ще го изпълним, така както са го дали. Работата е да не бъдем забелязани в някои от верните на властта дворове, когато преминаваме през тях. Само Добен двор и съседните дворове, като членове на демократичната федерация Георгьова махала, предлагат безопасни условия за нашето придвижване.

–Стояне, има договор между дворовете, според който превозните средства от Георгьова махала са неприкосновени и могат да минават през всички дворове. Планът е следният – ще използваме пътнически автобуси, и тъй като в махалата те са на получастни фирми, ще можем да ги използваме за нашите превози. Половината дворове са на наша страна, така че можем да разчитаме на тяхното съдействие. Затова предлагам да вземем автобуси от Добен двор, тъй като собственикът на гаража е мой приятел. – отговори Ненчо.

        Всички се съгласиха с него и отидоха в гаража, който се  стопанисваше от сина на баба Доба – Георги. Там се съхраняваха и ремонтираха всички видове автобуси и моторни превозни средства в махалата. В гаража работеха и най-добрите автомонтьори в цялото село. Четиримата обясниха плана на сина на баба Доба, като го предупредиха да не разгласява за Тайния завод.

–      Аз също участвам в това предприятие. Съгласен съм да ви дам автобуси, но при условие, че няма да предприемате действия, които да привлекат вниманието на селсъвета.– отговори Георги– Майка ми е забранила да провеждате митинги в нашия двор,  не си и помисляйте за поставяне на подозрителни надписи върху автобусите. Един от вашите се опита да ви предаде, не искам нашият двор да привлича вниманието на председателя Кръстьо. Ние ви подпомагаме нелегално, защото и ние не искаме други хора да определят бъдещето ни. Но никой не трябва да знае за нашето съучастие в Лозенския таен клуб.

–      Приемаме законите на вашия двор и няма да провеждаме нелегалната си дейност тук, за да не ви създаваме проблеми. – отвърнаха Ненчо и Митко Савов.

–      Можете да провеждате само тайни заседания – отговори синът на баба Доба – но трябва да ви дадем работнически паспорти, да се водите на работа в двора.  Така ще официално ще бъдете наши граждани. Затова предлагам да си изкарате нови лични документи.

Дисидентите подписаха договор с началника на гаража и получиха 2 автобуса с ливреята на Добен двор.  Автобусите бяха чисто нови, произведени от автомобилните заводи „Марица“ в Димитровград. За целите на Тайния завод бяха изработени двустранни табели с надпис „Служебен превоз“, а автобусите бяха представени като работнически транспорт. Така беше решен проблемът с транспортирането на дисидентите. 

  След няколко дни нелегалните получиха нови паспорти, а старите документи бяха изпратени в хранилището на щабквартирата на организацията.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Осемнадесета глава
Параклисът в Тайния завод

 

 След избора на Ненчо Калинов за началник по сигурността

дисидентите решиха да проведат заседание, свързано с

изобразителното изкуство. Като интелектуалци, членовете на двете организации разискваха въпроси не само в сферата на политиката, икономиката, идеологията и българската история. Те се интересуваха от изобразително изкуство, литература и култура.

 През един късен следобед в Тайния завод се събраха Ненчо, Стоян, Димитър и Боби, Милена от Ямбол и Деница Астрономката. Последната остана при баба и дядо, защото Тончо беше на работа. По цял ден девойката обикаляше из селото и околностите, а вечер се прибираше вкъщи. Деница имаше съвсем различни интереси от лозенските младежи, затова тя се чувстваше комфортно в компанията на Ненчо Калинов. Тя беше на шестнадесет, а той – на двадесет и пет, но това не им пречеше да намерят общ език помежду си. Двамата споделяха тайните си, събираха се в Младежкия клуб, ходеха заедно на дискотека и на кино. По това време няколко млади лозенци създадоха импровизирано заведение, в което слушаха евродиско и поп музика. Други млади момчета и момичета се събираха в читалището, или в селската сладкарница. Но за дисидентите най–доброто място за събирания беше старият хамбар край селото.

   Събранието започна със слово на майстора Стоян:

–                  Днес искам да поговорим за изкуство. Както знаете, едни от най–мощните средства за въздействие върху общественото съзнание са изобразителните изкуства. Сега нека всеки да разкаже за художествена творба, която познава. Любим художник, скулптор и т.н.

–                  Леонардо да Винчи! – вдигна ръка Астрономката.

–                  Захарий Зограф! – каза Борис Филипов.

–                  Димитър Добрович! – включи се и Милена от Ямбол.

–      Моят любим творец е дърворезбар, но за съжаление е измислен герой. – каза Ненчо – Казва се Рафе Клинче.

–                  А какво ще кажеш за батко Стоян, който вече две години ме обучава на дърворезба? – обади се Деница.

–                  Стояне, и ти си добър майстор. Предлагам да направим параклис в нашия завод. Ти ще направиш дърворезбата, а иконите ще поръчаме в Ямбол.

–                  Какви икони ще поръчваме, Ненчо, ще ни разкрият? Всички художествени гимназии са пълни с комсомолци, а художниците не изпълняват частни поръчки. – каза Стоян.

–                  Аз съм тук! – каза Милена – Мога да направя икони още сега, но са ми нужни материали. Времето няма да ми стигне, защото до пет дни трябва да се преселим в Редутската федерация. Когато отидем там, няма да можем да се върнем нито в Ямбол, нито в Лозен.

–                  Каква е тази Федерация? – попита Астрономката.

–                  Държава, предназначена за укриване на политически бегълци. – каза ямболката – Както ни каза Драган, в нея не може да влезе нито милиционер, нито партиен съгледвач. Имало някакъв пространствен портал до тази страна.

–                  Къде се намира? – отново попита Деница.

  Милена се обърна към нея и тихо каза:

–      В Димитровград.

   Деница ахна от изненада. Димитровградският портал! Колко вечери беше прекарала в красивия парк зад планетариума, толкова близо до невидимата врата. Никой не знаеше за него, освен Астрономката и една нейна приятелка от Димитровград. Около космическите си занимания внучката на чичо Йордан се беше запознала с много хора от Града на младежта, предимно ученици от техникумите. Там тя намери своя компания, съставена от няколко лозенки, ученички в химическото училище..

–      Този портал не е отварян още от времето на цар Фердинанд. – каза Станислав– Той функционираше известно време след Освобождението, но го затвориха през Балканската война. Явно някой го е активирал.

–      Не е добре да стои отворен. Ще се вмъкне някой неканен гостенин, и с това ще застрашим Редутската федерация. – каза синът му Звездан – Деница, колко пъти си виждала тази тайна врата?

–      Много пъти. Дори веднъж преминахме през нея с една димитровградчанка. – каза хасковлийката – От другата страна има красиви полета, широка река, китни градчета и села, там хората говорят нашия език.

  Станислав се обърна към дисидентите и каза със спокоен тон:

–      Нека от днес между нас няма тайни. Ние сме хора като вас, но както казах на Ненчо и Стоян, произлизаме от други светове.

–      Ако бяхте извънземни, нямаше да изглеждате като земляни. – скептично каза Савов – Извънземните са измислица.

–      Мислиш ли, че ако бяхме на вашето техническо ниво, щяхме да избягаме под носа на милицията? Забрави ли с какво дойдохте до Лозен? Досега никой земен човек не е пресичал гранични зони без открит лист. А ние ви измъкнахме под носа на Държавна сигурност.

 

–      Не спорете по този въпрос. Искате ли параклис или не? – попита Ненчо.

Всички вдигнаха ръце и одобриха идеята за параклиса. Неговото изработване беше възложено на резбаря Стоян, а Милена обеща да нарисува иконите в Редутската федерация, като ги изпрати през димитровградския портал.

   Същата вечер поп Христон разгледа албума с икони на ямболката, намери духовно излъчване, съответствие с Библията и иконографията, и ги одобри за новия параклис. В следващите дни Демненият Стоян работеше върху дървените елементи. Ненчо и Тончо донесоха свещи от селската черква, Деница направи кандило,

а майката на Ненчо уши завеса, чрез която параклисът да се отдели от основната зала. Оставаше да се сложат иконите, но първо дисидентите трябваше да помогнат на ямболското семейство.

 

 

 

 

 

 

Деветнадесета глава

Дисидентите отиват в
Редутската федерация

 

  По време на работното посещение на Димитър Савов членовете на Тайното събрание временно преустановиха дейността си по съображения за безопасност. Провеждаха се само периодични срещи, охранявани от тайната гвардия на организацията. Всички ръководители на брестовишките дисиденти бяха в Лозен, за да се поучат от опита на местния таен клуб. Беше нужна съвместната дейност на демократичните организации, за да се гарантира успешното сваляне на комунистическия режим. Затова демократичните дейци започнаха да изучават организацията и тактиката на Априлското въстание, но вместо за революция „апостолите“ агитираха за всенародни мирни демонстрации.

Освен от протестни комитети, успехът на мисията зависеше и от използването на напреднали технологии. Тяхното проектиране, разработване и внедряване беше възложено на Лозенския таен завод.

 Няколко дни след получаването на новите документи Ненчо, Стоян, Слави и Звездан се събраха в дома на Ненчо. Основателят на Садовския клуб беше обещал на генерала, че ще му разкаже повече за целия план.

– Чудя се как нас все още не са ни разкрили, въпреки че сме тук още от миналата година. – каза Ненчо.

–Ние имаме няколко бази на Земята, една от тях се намира близо до Лозен, вече знаете за нея. – каза Слави – Другата се намира край ивайловградското село Сеноклас. Там изпратихме нашите хора от Садовския клуб, а аз, инженерът Слави, заедно с брат ми Васил–Врачан и Миро от Ямбол построихме Тайния завод във вашето село. Оборудвахме го с напреднали технологии, които работят на по-висока честота от тези на комунистите, защото са направени с много ум и любов. Нашите разговори не могат да бъдат засечени точно поради тази причина. А и мястото е добре прикрито, въпреки че се намира близо до селото. Основните производствени процеси се извършват под земята, като е осигурена енергийна защита чрез светещата статуя на богинята Диана и плочата на Тракийския конник. Нашите приятели от родната ни планета изпратиха чертежите за тези технологии на баба Доба, която ги предаде на вас  – Слави се обърна към Ненчо и Стоян – Но тези технологии изискват много време за тяхното овладяване, дори от майстори вас двамата. Летящата чиния, с която пристигна Савов, е построена в базата ни в Сеноклас и е телепортирана в тайния завод под Средковия хълм.

–Във всички научнофантастични романи извънземните се представят като същества с големи черни очи, насекоми и октоподи. – каза Димитър Савов – Има теории, според които правителствата са контролирани от извънземни. Дали и Съветският съюз не е проект на извънземни за завладяване на света? 

–      Има различни раси извънземни, но ние сме хора като вас и вашите управници. Техническите ни постижения са вследствие на знания и умения, натрупани от много години. – каза Станислав – В духовно отношение вие, дисидентите, сте по-близки до нас, защото не се ръководите от егоистичното желание да притежавате нещо чуждо. Докато вашите управници ви отнемат човешките права, собствеността, възможността да развивате това, което наричате „частна дейност“, както и си присвояват парите на политическите затворници и осъдените от Народния съд будни българи, предприемачи и интелектуалци.

      Дълги години наблюдавахме този процес, но когато режимът започна да преследва хората, които разкриваха неговите недостатъци, и немалко такива хора намериха смъртта си в Белене и другите концлагери, решихме, че вече трябва да се сложи край на това управление. Избрахме доброволци в техните физически тела, които да дойдат в България да ви помогнат. Тези доброволци се срещнаха с един български дисидент в Лондон, който впоследствие разкри истината за комунистическия режим. Затова нашите тайни служби го убиха, а човекът, който извърши това, още живее сред нас.  Нашият съвет заяви, че това правителство вече изживя времето си, и вече е нетърпимо да ни управляват тоталитарни лидери, които убиват свободомислещите хора. Затова нашият съвет изпрати послание до българския народ чрез своята земна представителка леля Цанка. 

–Стринката на Тончо! – възкликна Ненчо – Почти не съм я виждал.

–      Затова искам да ви поканя на среща с нея и съпругът й чичо Иван, както и с нашите ятаци от Редутската федерация. Утре ще отпътуваме към Федерацията.

 Савов и Боби казаха, че имат ангажименти в София, а Стоян беше зает с параклиса. Лозенците решиха да изпратят в София Ненчо Калинов, Деница Астрономката, внукът на баба Демна Драган, Станислав и сина му Звездан.

–      Ами тогава да отиваме при леля Цанка и чичо Иван! – извикаха Деница, Ненчо и Драган.

 На другия ден тримата приятели се отправиха към Димитровград. След толкова години порталът за Редутската федерация беше отворен, благодарение на две момичета с добри сърца –лозенската Астрономка и нейната димитровградска приятелка.