Петдесет и осма глава. Чичо Иван и леля Цанка се сдобиват със собствена енергийна система.

  На другата сутрин леля Цанка се събуди с изгрева на Слънцето. Предишната вечер тя и съпругът й се върнаха в Старото дърво, защото трябваше да извършат важен ремонт. От няколко месеца в България токът беше поскъпнал и Атанас не можеше да си позволи да плаща високи сметки. Той беше строителен предприемач, обикаляше строежите в столицата и надзираваше работниците.

–       Всяка вечер, когато се върна, пускам тока само когато жена ми не може да сготви вечерята. Де да бях станал политик, щях веднага да проуча тази работа и да намаля сметките за електроенергия! – казваше Атанас на родителите си и беше прав. Некомпетентната политика на енергийното министерство доведе до криза за електроенергия и съответно нейното поскъпване. Понякога се случваха и спирания и засядания на асансьори в големите сгради, както и различни други проблеми.

  Лечителката стана от леглото, изми се, облече се и седна да закуси със съпруга си чичо Иван.

–        Скъпа, не мислиш ли, че има решение на цялата тази работа с тока? – каза съпругът на лечителката.

–        Иване, опитен електричар ни трябва, ама кой може да се справи с тази работа. – отговори леля Цанка.

–        Ами наш Тончо нали е електричар, едно време с неговите изобретения се осветяваше цялата въглищна мина до село Гита. – каза чичото на телевизионния техник – Като се върна от мините, наш’то момче пак с електричарство взе да се занимава. Още помня как с баща му ремонтираха генератора на ТЕЦ Марица–изток 2. Благодарение на него в Димитровград и Хасково имаше ток за 44–годишнината от Девети септември и астрономическата конференция на страните от целия соцлагер. И Деничка участваше в нея, тя беше много благодарна на татко и дядо, че не изложиха страната ни пред чужденците.

–        Не само тока ни е проблем, Ваньо. – каза знахарката – Започнахме Школа по билкарство да правим, а не знаем какво е станало с новото селище край Аметистово. Трябва да се занимаваме и с обществена дейност, не само да строим селища и институти.

   Като каза това, леля Цанка се отправи към бюрото в другия край на трапезарията, и извади своя телефонен указател. Той беше дебел колкото книга, в него имаше стотици номера на хора, фирми, дори производители на облекло и обзавеждане. На първата страница бяха записани контактите на най–близките й хора – Атанас, дядо Йордан, двамата му синове, придворният свещеник поп Христон, Ненчо Калинов, Кирил Калинов, дори и извънземните помощници Звездан и Станислав. Врачката набра номера на девера си и му каза, че се нуждае от помощта и на Тончо, и на Деница. Бащата отговаряше за електросистемите, а дъщерята – за младежката организация.

–        Лельо, за ко ма викаш? Имам пилци за хватане, тря’ва да сварим четиридесе буркана с месо – 20 на мама и татко, и 20 на нас. –отвърна приятелят на Ненчо Калинов.

–        Тончо, остави ги тия буркани. Ние нямаме средства да си платим тока, използваме го само за готвене и топлене на вода, а асансьорът ни често спира. Ако трябва, ще пратя чичо ти Ваньо, да ти помогне в работата. – каза лечителката.

   Разговорът продължи един час, но накрая Антон се съгласи да се позанимава с електроинсталацията. На свой ред неговият братовчед издаде заповед, с която назначаваше Деница в своята строителна фирма. Тя чудесно отговаряше на условията – добре владееше два чужди езика, умееше да общува с хората, разбираше от пари и икономика, и притежаваше организаторски умения.

    Повечето служители на Атанас, както и клиентите на майка му, не познаваха по–голямата част от Дървото. Освен знахарския център и апартаментите на семейството, комплексът включваше няколко стаи, скрити от непосветените. В една от тях имаше пространствен портал, водещ до баб’ Добения самълък. По време на комунизма дисидентите използваха портала, за да пренасят пратки от София до Лозен, включително колети с буркани. Но сега за първи път през него щяха да преминат хора, при това роднини и приятели на лечителката. 

   След разговора Тончо и Деница се облякоха, взеха една касетка зеленчуци за подарък на роднините си, излязоха от къщи и отидоха на гости при вуйчо Георги. Тогава и аз бях на село заедно с майка ми. Тя много се зарадва на гостите, защото не ги бе виждала от много време. Астрономката ми беше приятелка от детинство, като малки играхме край Младежкия клуб, заедно ловяхме риба в реката и вечер наблюдавахме ярките звезди над родното село.

   Мама ми разреши да премина през пространствения портал, че как иначе – много пъти тя беше ходила при леля Цанка, бившата фелдшерка помагаше и на мен след раждането ми.

  Вуйчо Георги беше приятел на Тончо, затова той се присъедини към нас и четиримата преминахме през пространствения портал.

  Когато пристигнахме, знахарката ни разпредели в две съседни стаи, където щяхме да нощуваме през нощта. Мъжът на лечителката замина за Лозен, за да помогне на брат си да напълни и свари бурканите, а Тончо и вуйчо започнаха да работят по електроинсталацията.

    Преди демократичните промени Старото дърво се захранваше от енергийните мощности на Редутската федерация. Лечителката и съпругът й живееха нелегално в София, а външният вид на жилището им не будеше подозренията на властите. Когато Живков падна, двамата легализираха местожителството си и се свързаха със софийския ток. Но скоро мощностите започнаха да намаляват, в големи сгради като дървото понякога спираше електричеството, затова чичо Иван сложи генератор в кръчмата си. Той работеше с дизелово гориво, което беше скъпо, а токът – недостатъчен.

  Няколко дни по–късно, когато се запозна с цялата инсталация, Тончо се сети как да захрани цялото Дърво с евтино електричество. Беше чел за различни устройства, произвеждащи свободна енергия, много от които се съхраняваха в Лозенския институт. Повечето хора бяха скептични и недоверчиви в такива „бабини деветини“, смятаха ги за научна фантастика. Тончо обаче вярваше в съществуването на безплатна енергия и подкрепяше аргументите си с една мисъл на Петър Дънов. В нея Учителя казва, че над Земята има неизчерпаема енергия, която може да се снеме и употреби от човечеството. Преди няколко години Тончо, Ненчо и Демненият Стоян бяха разработили генератор–приемник на свободна енергия под ръководството на Станислав и Звездан.

  В края на седмицата вуйчо Гошо и приятелят му получиха оригиналното устройство от Тайния завод и създадоха негово копие. Те го поставиха на върха на Старото дърво, свързаха го с инсталацията на сградата, а аз и Деница прокарахме кабел до наскоро оборудваната астрономическа обсерватория. Звездан и Ненчо донесоха маси и столове с летящ кораб, произведен в Тайния завод. Всичко беше готово за месец август, когато по инициатива на Астрономката трябваше да се проведе Звездно училище за деца и ученици.

Домът на леля Цанка и чичо Иван в парк "Гео Милев".