Вечеря в едно обикновено семейство по време на социализма. Организиране и укрепване на Лозенския таен клуб.

 

Седма глава

 

    През една топла петъчна вечер в началото на август чичо Йордан вечеряше на двора заедно със семейството си. Там бяха двамата му синове, снахите и внуците му –шестнадесетгодишната Деница, по–голямата ѝ братовчедка и по–малкият ѝ братовчед . Те отдавна не се бяха събирали заедно, и затова всички бяха доволни, че са си у дома.

  Масата беше отрупана със салати, чинии с гювеч, пържени картофи и печено пиле. Въпреки недоимъка, характерен за българския социализъм, лозенците гледаха зеленчуци и плодове, развъждаха кокошки и пуйки в дворовете си. Затова на село имаше „безобилие“, както казваше един близък роднина на баба Доба.

   Родът на Киряковите населяваше няколко съседни къщи в центъра на селото, построени от техните прадеди. От стари времена това бяха едни от най–предприемчивите хора в селото. Няколко потомци на дърводелци, строители, резбари и благодетели си построиха къщи, обособиха дворните си места и техните деца създадоха Киряковия род. Заедно с Чобаните и рода на Харапчовите, това бяха най–големите родословни дървета в селото, които кръстосваха клони над лозенската земя.

   Чичо Йордан живееше в новопостроена бяла къща, разположена сред красив двор, изпъстрен с цветя, зеленчукови лехи и оранжерии. Домът му се състоеше от лятна кухня, вкопана изба, обширен първи етаж и помещения за багаж. Въпреки размерите си, едноетажната къща осигуряваше място за цялото щастливо семейство на минния инженер. Стопанинът полагаше грижи за двора си и вършеше голяма част от къщната работа. Като глава на семейството, чичо Йордан седеше на стола в средата на масата и разговаряше с децата и внуците си:

–       Деничке, продължавай все така усърдно в гимназията. Може да станеш комсомолски секретар, някоя партийна кариера да ти намерим.

–       А, Данчо, нашите внуци с политика няма да се занимават! – казваше жена му – Тончовата щерка иска учителка да става, и то по астрономия.

–       Бабо, дядо, аз обичам да рисувам, астрономията ми е само интерес. – весело отговаряше Деница – Не само с рисуване, а и с танци се занимавам. Изкуството ми е в кръвта, не искам партийна кариера.

   Много обикновени българи гледаха с отвращение на идеологическите дисциплини, които се преподаваха в училищата. Малцина от тях, основно будни хора, усилено изучаваха Маркс и Енгелс, като се опитваха да разберат тяхната философия. Цялата система беше чужда на българите, защото беше изкопирана от съветската. Страната се управляваше от чужди слуги, сляпо следващи нарежданията на своите господари. Всяко решение се взимаше само със съгласието на Кремъл,

а първоначалният социалистически идеал отстъпи място на най–престъпната политическа система на Земята.

   След вечерята Деница,  братовчедка и ѝ малкото ѝ  братче започнаха да се забавляват в двора. Махалата се изпълваше с веселите им гласове, а дворът се огласяше от смеха им. Скоро умората ги налегна и те заспаха в леглата си. Жената на дядо Йордан отиде да приспи малкия си внук, а домакинът и синът му Тончо седнаха под навеса, за да играят карти с компанията си. В нея влизаха Ненчо Калинов и младият студент по българска филология Радомир Радушев.

Когато изиграха две сесии, Ненчо и Антон излязоха на нощна разходка из селото. Двамата отидоха в дома на Калинов и седнаха в механата на първия етаж. Библиотекарката и радистът спяха, което беше добър момент да разговарят за нелегалната дейност.

–       Тези хора в Тайния завод ме плашат, Ненчо. Искат да свалят властта, и няма да се откажат от безумието си. Не трябва да се замесваме в техните завери, защото накрая всички ще си пропилеем младостта в затвора. Има само един начин да ги спрем. – каза Тончо.

–       Какъв? – попита Ненчо.

–       Трябва да следим какво вършат, и ако нещата излязат от контрол, да уведомим властите. Не се знае дали няма да ни накарат да направим саботаж, или да откраднем нещо държавно. – отговори пощенският служител от Хасково.

–       НЕ! За нищо на света няма да действаме против тези хора! Те не са престъпници! Предател ли искаш да ставаш, или да правиш партийна кариера вместо дъщеря ти?– строго каза Ненчо. В очите му имаше и гняв, и страх.

   Внезапно кучето се разлая, чу се шум от отваряне на врата и дрънчене на верижка. Ненчо и Стоян излязоха да видят какво става. В задния двор се виждаше човек на средна възраст, но на слабата светлина двамата не разпознаха лицето му.

–       Кой влиза в моя двор посреднощ? – попита Ненчо.

–       Аз съм, Слави, вашият съмишленик.– отговори гостът.

–       Защо ме търсиш?

–       За да ви предпазя от най–неразумното нещо, което искате да направите. Не знаете в каква страна живеете, че да давате информация на властите за нас. Заради ей такива страхливци, промити мозъци и алчни хора никой не може да си направи собствена организация. Вие не сте предатели и доносници, затова ви каня в Тайния завод.

   Двамата затвориха вратата на механата, взеха фенери и последваха дееца на Садовския клуб. Те преминаха по тайната пътека към стария хамбар, влязоха в сградата и седнаха в библиотеката за нелегална литература. Домакинът им подаде два тома „Задочни репортажи за България“ и тримата започнаха да четат и да обсъждат репортажите.

–       Слави, невъзможно е да се осъществи вашето начинание. Можем ли шепа хора да свалим империя, която владее половината свят? Тази власт е неразрушима. – каза Тончо.

–       Неразрушима, а? – скептично се усмихна садовският дисидент – Аз пък ви казвам, че след 2-3 години режимът ще падне сам. Но ако хората не са подготвени за това, в съзнанието им ще настъпи хаос.

–       Колко души вярваха, че ще свалят комунизма, а накрая влязоха в концлагери. – тъжно каза Тончо – Един човек от нашия род, поет–земеделец, дълго време лежа в концлагера в Белене. Беше написал една поема за живота в нашата страна в затвора, която успя да стигне до мен и аз я записах.

–       След като си записал дисидентска поема, защо тогава искаш да ни предаваш на властите? – спокойно попита Станислав.

–       Нали знаеш, че когато разкрият нашето съучастие в нелегална организация, ще пострадат и семействата ни. А аз искам моята дъщеря и племенницата ми да учат в университетите, затова трябва да се пазя от такива като вас. Не се знае дали в този хамбар няма складирани оръжия и боеприпаси. Не искам да бъдем обвинени в саботаж и тероризъм.

–       Нуждаем се от помощта ви, защото нямаме друг избор. Едното решение е да ви оставим да си вършите досегашната работа, като забравите за Тайния завод, а другото – да останете при нас. Но тъй като вие знаете твърде много, и знанията ви могат да са от полза на някой недоброжелател, затова ви предлагам да се обучавате в тази работилница. Но изборът е ваш, и аз го уважавам.

   Тончо и Ненчо се спогледаха, хвърлиха поглед върху оборудваната работилница и се съгласиха с предложението на домакина.

–       Утре, събота вечерта, заповядайте отново. Ако вашите ви питат къде отивате, отговорете им, че сте на гости при Ненчо. – каза Слави – И се въздържайте от неразумни постъпки. Ще навредите само на себе си. Откакто сме във вашата страна, никой изобщо не е помислил за нас.

   Гостите се разотидоха в домовете си, а Ненчо се прибра в стаята си. Дълго време той не можа да заспи. Думите на садовския дисидент криеха някаква тайна, която Ненчо и Тончо не можеха да разберат.

 

 

 

                                      Осма глава

                                         

  Никой човек в селото не подозираше за съществуването на Тайния завод. Лозенците имаха съвсем други грижи, свързани с подсигуряването на прехраната си. Животът в България беше също толкова мизерен, както и в годините на т. нар. „демокрация“. Селяните работеха в ТКЗС-то за жълти стотинки, и често не можеха да платят сметките си за вода и ток. Магазините бяха лошо снабдени, хората се редяха на дълги опашки за храна, и много типично български продукти липсваха по щандовете. Външно страната изглеждаше като добре развита икономически, но цялото производство беше неефективно. Голяма част от продукцията, при това най–качествената, се изнасяше в Съветския съюз и неговите републики. Майка ми ми е разказвала, че когато е била на студентска бригада в Северна Осетия, в магазините са липсвали продукти от първа необходимост. На една сергия видяла как клиентите се бият за един петел, и всеки получавал малка част от него. Кражбата е била повсеместна, и всяка по–хубава вещ на българските студенти е предизвиквала „интерес“ у местното население.

  Този начин на живот се водеше предимно от обикновения народ, докато партийните аристократи се радваха на специално снабдяване, луксозни стоки, красиви имения и вили в покрайнините на големите градове. Техните деца не учеха заедно с тези на „простосмъртните“, посещаваха езикови гимназии, пътуваха с чайки и мерцедеси, и никой аристократ не се интересуваше от живота на обикновените хора.

   Цялата тази несправедливост бе направила огромно впечатление на Ненчо Калинов. Като ученик в Хасково той често посещаваше футболните мачове на стадиона. Там винаги седеше един възрастен човек, който продаваше слънчоглед във фунии от вестници на подвижна маса. Милиционерите го гонеха и няколко пъти разсипваха стоката му на земята. Ненчо изпитваше състрадание към този нещастен гражданин, който искаше да припечели малко пари над оскъдната си пенсия. Двамата често си говореха, и скоро станаха добри приятели.

   На другата сутрин Ненчо взе няколко плетени дамаджани, качи ги в багажника на колата си и отиде до прочутата чешма в Долно Ботево, за да налее от изворната вода. Предишната вечер управителите на Тайния завод му бяха дали кодирано писмо, предназначено за местния учител по история Хасан Хабибов.

   Учителят Хасан беше от Сеноклас, но живееше при съпругата си в Долно Ботево. Двамата преподаваха в местното училище и в свободното си време четяха забранени книги от домашната библиотека.

   Ненчо напълни дамаджаните, качи се в колата и отиде в центъра на селото. Той попита за учителя Хасан. Местните го упътиха и синът на радиста потропа на вратичката:

–       Другарю Хабибов!

  Учителят отвори и покани госта на масата под лозницата. Ненчо седна на стола и се обърна към домакина:

–Другарю Хабибов, казвам се Ненчо Калинов и ме изпращат от училището в село Лозен. Имам важна пратка за Вас.

      Калинов извади тайното съобщение и го разтвори пред домакина. Учителят го прочете, след това вдигна глава и възкликна:

–       Ти си Ненчо от стадиона в Хасково! Чувал съм хубави неща за теб. Ти сигурно си ме забравил, но едно време ходихме заедно на мачове. Продавачът на семки е приятел на баща ми. Той купуваше слънчогледа и тиквеното семе от нас, но никой не знаеше за това.

–       О, Хасане, как не те познах! – каза Ненчо –От завършването си почти не съм излизал от село. Работя в моторно–тракторната станция от понеделник до петък, понякога и в събота.

–       Какво правят Слави и Звездан? Те ли те изпратиха в Долно Ботево? – попита учителят – Аз съм ваш човек.  

 

Хасан обслужваше тайната мрежа на местните клубове, противопоставящи се на смяната на имената на българските турци. За разлика от българските си „колеги“ съмишлениците на Хасан пазеха в тайна дейността си, и никой от тях не предаде организацията. Турските нелегални организации си сътрудничеха със Садовския клуб преди неговото разтуряне, и поддържаха връзки с обитателите на Тайния завод.

    Учителят даде на Ненчо няколко пакета, завити с амбалажна хартия, като му заръча да ги скрие в Тайния завод. Той обеща, че довечера ще дойде в Лозен, за да се срещне със своите приятели от Садовския клуб. Тракторният техник се сбогува с учителя, качи се в колата, сложи пакетите под седалката и се върна в родното село.

 

 

 

Девета глава

И в няколко дена тайно и полека

народът порасте на няколко века!

Иван Вазов

      Същата вечер в Тайния завод се събраха Ненчо, Стоян и учителят Хасан. Тончо не дойде, защото на другия ден щеше да ходи на море със семейството си. Неговото леко негативно отношение към Тайния клуб, граничещо с желание за издайничество, беше породено от страх. Бащата на Деница беше поел ангажименти в сянка към един таен клуб в Хасковска и Харманлийска община. Неговите членове, млади поддръжници на езотериката, слушаха забранените музикални стилове рок, хард рок и метъл, като същевременно тайно разпространяваха касети из района. Въпреки че приятелите му се занимаваха с източни духовни учения, Тончо четеше Библията и разбираше дълбоките противоречия както с комунистическия режим, така и със съвременното християнство. Приятелят на Ненчо се опасяваше, че Слави и Звездан могат да организират саботаж или терористичен акт, за да привлекат вниманието към проблемите на страната си. Ненчо обаче не знаеше, че Тончо членува в неформално сдружение.

–       Приятели, събрали сме се тук, за да се опознаем и да поставим принципите и целите на нашата организация. – започна Станислав – Много наши съмишленици се опитват да привлекат народа към себе си, без да са подготвени за това. Първо, всички вие сте изпълнени със страх. Вече казах, че тази система се крепи на нашия страх, тя се храни с него.

–       Как да нямаме страх, като имаме силна милиция, силна армия, навсякъде е пълно със скрити доносници. Нали чу какво каза Тончо? – каза Ненчо.

–       При нас, турците, също има агенти на Държавна сигурност, но те са двойни агенти. Официално служат на властта, но и работят в сянка за нейното разобличаване. И никой от тях не ни е предал на властите досега. Един от нашите, фелдшер в три села до Девин, успя да се сдобие със списък на агентите на ДеСе в Южна България. – каза учителят от Долно Ботево.

–       Антон Киряков влиза ли в списъка? Да не е станал доносник? – попита Калинов.

–       Тончо е дисидент, а не доносник. Приятелят ти се страхува, че може да бъде разкрит, ако го накараме да извърши нещо срещу своите морални принципи. – отговори Слави –Ние никога не бихме използвали насилие, включително и срещу вашите подтисници. Дори и срещу вас, хората на Земята.

–       Нали и вие сте хора от Земята като нас? – попита Хасан – Всички живеем на Земята, все още не е доказано съществуването на извънземни. Само в научната фантастика пише за тях.

–       Има много доказателства за това, но старателно се крият. Особено в Източна Европа е трудно да намериш такава литература. Властите я смятат за опасна. Представи си какво ще стане, ако изведнъж хората разберат, че не сме сами във Вселената. Освен това, много от тези същества са по–могъщи от земните правителства.

     Ненчо си спомни думите на отец Христон: „Освен нас, Бог е създал и други същества, които да обитават Неговия дом“. Калинов се чудеше дали ангелите не се въплъщават в човешки тела, за да слязат на Земята и да помогнат на хората. Той зададе своя въпрос на Станислав.

–       Ето това прави българите такава уникална нация. От незапомнени времена вие сте скептични по отношение на всякакви видове божества и религии. Затова и комунистите не могат да ви пречупят, колкото и да се опитват. Особено с тези малки богове, чиито образи носите на манифестациите и поставяте във всички обществени сгради. – каза Слави.

–       Ако наистина бяхме скептични по отношение на религията, нямаше да оцелеем след пет века османско владичество. Тя ни е запазила като народ. – каза Ненчо.

–       Духовността не бива да се бърка с религията. Тя е нещо вътрешно, което произлиза от сърцето и не е свързана с религиозните ритуали. Освен това религията е идеално средство за манипулация.– отговори Слави.

–       Прав си, но защо тогава най–религиозните нации, част от Източния блок, най–яростно се противопоставят на комунизма? – попита Хасан.

–       Това може да научите от сина ми, Звездан. – каза домакинът и извика Мадански–младши.

    Звездан разказа за своето пребиваване в Полша, Чехословакия и Унгария. Тези държави бяха известни със свободолюбивия дух на населението си. Светът научи за Унгарското въстание, Пражката пролет, стачките на полския профсъюз „Солидарност“, но никой не знаеше за горяните.

–       Звездане, искам да те питам нещо. – каза учителят от Сеноклас– Винаги, когато говоря с поляците на руски, усещам, че изпитват отвращение към този език.

–       О, те имат основание да изпитват ненавист към всичко руско и съветско. – каза Звездан – Първо Полша е била поделена между Прусия, Руската и Австрийската империя в края на 18 в. След Първата световна война тя отново стана независима, докато Хитлер не я нападна. Тя отново беше поделена между Германия и Съветския съюз – два поробителя. Но най–голям принос за настройването на поляците срещу сталинизма има избиването на полските офицери в една гора в Русия.

–       Какво точно е станало? – попита Ненчо Калинов.

–       При нахлуването си в Полша руснаците заловиха много полски офицери, войници, интелектуалци, предприемачи – цветът на нацията. Военнопленниците бяха разстреляни в гората Катин край Смоленск, както и в различни централи на съветския Народен комисариат на вътрешните работи. Това е дело на Сталин, същия този Сталин, който изби елита на българската нация и постави Георги Димитров начело на държавата.

–       Можете ли да ни разкажете повече за Георги Димитров? – попита Хасан – В репортажите на един негов съименник–дисидент от Лондон се казваше, че вождът открито е нарушавал законите за провеждане на избори и е злоупотребявал с алкохола.

–       Каквото си чул по западните радиостанции за него, това е самата истина. – каза Слави–  Не на съветски, а на западни радиостанции трябва да се вярва. Е, не напълно безпрекословно. Трябва да мислите с ума си и да се ръководите от разума. А за да можете да разсъждавате правилно, е нужно да се освободите от негативните си емоции, като страха от отстояване на собственото мнение и страха от репресии….

   Така Звездан и баща му поучаваха селските интелектуалци в продължение на една година, за да могат техните ученици да възпитат този дух „на младите в сърцата“. Следобед дисидентите работеха в нелегалната работилница, а вечер след девет часа провеждаха тайните си събрания.

  Ненчо най–много се гордееше с това, че спечели Тончо и се семейството му на своя страна. Последният тайно участваше в делата на Лозенския клуб, без да привлича вниманието на властите. Бащата на Деница зае активни позиции в нелегалното движение, когато окръжният комитет не разреши на дъщеря му да следва в Художествената академия заради чичото на Тончо. Братът на Йордан Киряка, Иван, се укриваше в друга държава заедно със съпругата си леля Цанка, и цялото му семейство се считаше за неблагонадеждно. Единствено заради другия си дядо, активен борец срещу фашизма и капитализма, Деница успя да се изучи в престижната Природо–математическа гимназия в Хасково.

   На лозенските дисиденти им ставаше ясно, че не могат да изпълнят своята мисия без помощта на своите клиенти от Тайното събрание.