Десета глава. Пробуждането на Деница Астрономката.

 Всички в Природо–математическата гимназия в Хасково познаваха Деница Астрономката. Тя беше хубаво и умно момиче с добро сърце, усмихната, весела и общителна. Всички я уважаваха и с удоволствие общуваха с нея.  Девойката неслучайно беше спечелила прякора си – още при постъпването си в гимназията тя се беше записала на извънкласни уроци по астрономия. Поради липса на материална база занятията се провеждаха в обсерваторията в съседния Димитровград. Бригадирите, възпети от Пеньо Пенев, се бяха погрижили в техния град да бъдат построени и оборудвани астрономическа обсерватория и планетариум. Те бяха оборудвани с модерни телескопи, прожектори за диапозитиви и диафилми, както и с макети на планетите в Слънчевата система.

  Освен от астрономия, дъщерята на Тончо се интересуваше от извънземни цивилизации и неидентифицирани летящи обекти. По време на комунизма тези теми бяха табу, защото режимът ги считаше за опасни. Както вече знаете, бащата на Астрономката членуваше в тайно общество на уфолози–мотористи, което всяка седмица получаваше апокрифни писания за различни феномени. Младото момиче четеше тези материали, като размишляваше върху всяка прочетена статия. Така то започна да осъзнава, че много хора са заблудени относно истинските факти за своето съществуване на Земята. Сблъсквайки се с ужасната действителност на режима, идеалите на Астрономката пораждаха хаос в съзнанието й.

  От няколко дни тя не можеше да спи спокойно през нощта. Основните теми на нейните сънища бяха бригадирското движение, строителството на Града на младежта, животът на Джордано Бруно и на Галилео Галилей. Една нощ тя сънуваше как бяга през границата,

промъквайки се като невестулка през телените мрежи,

преследвана от граничари и кучета.

   На сутринта тя разказа за своя сън на баща си.

–       Кошмарна нощ си имала, мила Деничке. – каза Тончо – Трябва ти помощ, ама с тези еретически сънища не си за психиатър. На никого да не си разказала за това, защото цялото ни семейство ще пострада. Няма ли нормален лечител в тая държава, който да скрие тайните ни?

  Малцина бяха истинските лечители в България. Петър Димков вече беше напуснал физическия свят, неговите последователи все още изучаваха лечителското изкуство, а домът на баба Ванга беше пълен с народ и пазен от милицията. Съпругата на Тончовия чичо беше лечителка, но тя живееше в София и си идваше много рядко на село. Затова семейството на Деница я  заведе при баба Демна, най–добрата знахарка в село Лозен. Баячката й ля куршум, произнесе някакви магически слова и даде на девойката да изпие от водата.

–       Някакъв даскал я е уплашил. Той държи гипсова глава. – каза врачката – Няма да споменавам по какво преподава.

–       Чия е тази глава? – попита Тончо.

–       Излезте от къщата и двора! – извика баба Демна – Но Деница да остане! Досега никой не е сънувал такива неща. Дъщеря ви е здрава, на сърцето й нещо тежи, на сърцето!

  Когато останаха насаме, врачката и пациентката й седнаха на масата в салона и започнаха да си говорят.

–       Ке ти кажа какво си сънувала, но на никой дума. Знайш ли чий е този образ? – каза баба Демна и посочи иконостаса.

–       Да, Иисус Христос. – отговори Деница.

–       Точно така. Бог ти е дал откровение насън. – каза майката на Стоян Резбаря и я погледна в очите – Какви книги четеш, мила Деничке?

–       Бабо Демне, едва ли ще ме разбереш. Чета книги за същества от други планети. Но онзи ден, сред брошурите на татко видях една поема. Страшна поема. Тя не е издадена, защото в нашата страна е забранено да се разпространяват такива книги. – отговори Деница – В нея се разказва за някаква Желязна завеса.

–       Разкажи ми сега за този учител от Хасково.

–       Той е ръководител на комсомолската организация в гимназията и призовава да вършим неща срещу нашите нравствени принципи. Да предаваме „народните врагове“, дори това да са нашите родители. – каза Астрономката и се просълзи. Тя знаеше, че нейният баща е дисидент.

–       Ке ти кажа нещо. Внимавай никой да не узнае. – рече знахарката и разказа една история за Митьо Ганев. Той не бил герой, а голям разбойник и обирджия на мандри.  Баба Демна имала четири сестри и две братчета. Един ден баща им, когато отивал в касабата /Хасково/,

им наредил да скрият златото под самарите на коня и да се качат върху него. Така те заблудили „последния войвода“ и спасили живота и златото си.

–       Да знайш, комунист ли е, това е разбойник! – завърши разказа си старицата – А поемата я запази, и когато нещо те подтикне да предадеш семейството си, да знаеш какво очаква твоите родители и роднини в затвора.

   Запомни – уважението към родителите е по–висш нравствен дълг от любовта ти към несъвършени човешки партии. Писано е: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.“*.  Относно двамата италианци (Бруно и Галилео), съдени от Католишката църква, ке ти кажа, че и сега най–умните и най–талантливите хора са преследвани от властта.

   Родителите на Астрономката получиха разрешение да влязат при лечителката. Тя изписа билкови смеси за укрепване на психичното здраве и им препоръча занимания с изобразително изкуство и чужди езици. Тончо я попита дали познава добри учители в района. Баба Демна уверено посочи Ненчо Калинов и сина си Стоян. Последният се занимаваше с дървообработване, художествена дърворезба, иконопис и уреждане на етнографски сбирки. Деница беше запленена от изкуството му и стана негова ученичка. Астрономката избра да изучава френски и английски език в Тайния завод под ръководството на Слави Мадански. Колкото до Ненчо, той обучаваше девойката да сглобява и разглобява телескопи, и скоро стана неин добър приятел.

 За една година Деница стана по–спокойна, освободи се от лошите сънища, придоби самочувствие и започна да работи за Лозенския клуб заедно с баща си.

На заден план: Дърворезбованият олтар в Тайния завод, дело на Демнен Стоян.

Рисунка: Добри Димитров.