Работно посещение на дисидентите от с. Брестовица в Тайния завод в с. Лозен, Хасковско

   На 14 юли 1989 г. , в 8:00 ч. сутринта Димитър Савов получи кодирана телеграма от с. Лозен, Хасковско. Председателят се

опита да разкодира нейния текст, но не беше запознат с начина на шифроване. Затова той се консултира със своя състудент и приятел Петър Стефанов, специалист по всякакви тайни кодове.

   Стефанов беше студент по история на България, но беше надарен с  изключителен ум. Неслучайно състудентите му го наричаха „Професора“. Той разработи шифър за нуждите на Тайното събрание и започна издаването на нелегална литература. Но най–голямата заслуга на Петър беше откриването на уникален код, който не можеше да бъде разчетен от властите. Савов му поверяваше цялата тайна документация на организацията, включително протоколите от заседанията.

     „Професорът“ прочете писмото, анализира отделните думи и разкодира следния текст:

  

Скъпи приятели и съмишленици,

От куриерите разбрахме, че планирате посещение в нашето родно село Лозен, Хасковски окръг. Извиняваме се за забавянето на нашата среща, но сегашните обстоятелства ограничават възможността за взаимни работни посещения.

Затова измислихме план за вашето безопасно пътуване и пребиваване на територията на селото.

Нашият екип от изобретатели създаде летателен апарат, който може да изпълни нашата цел. Но ние все още не можем, а и не е безопасно, да покажем това чудо на техниката пред другите хора. В противен случай самолетът ще бъде иззет от властите и те ще го използват, за да наложат своята тоталитарна власт и над останалата част на света.

   Затова ще кацнем на една планинска поляна, скрита от любопитни очи, разположена над вашето село. Качването трябва да стане бързо, за да не привлича нежелано внимание, затова трябва да сте там половин час преди пристигането ни. Вашите домакини ще ви упътят за мястото на кацането ни, но никой друг не трябва да научава за това.

Желаем ви приятно пътуване!

Ваш приятел и съмишленик: Ненчо Калинов, с. Лозен, Хасковски окръг

 Същия ден председателят избра делегация, съставена от секретаря Борис Филипов, Професора, двама шпиони на Тайното събрание и двама дейци на разтурения Садовски клуб. По упътванията на домакините дисидентите тръгнаха по една планинска пътека и след 40 минути бяха на „летището“.

   Това беше широка поляна, оградена от първите склонове на Родопите и заобиколена с борови гори. Мястото беше добре прикрито, което даваше възможност за провеждане на репетиции за неформални митинги. Тъй като режимът забраняваше протестите, под заплаха от репресии, хората се страхуваха да провеждат съвместни политически мероприятия на открито. Затова Савов обучаваше членовете на Тайното събрание как да провеждат мирни протести, съпътствани от нахлуването на милицията. Разиграваха се различни сценарии, като дисидентите играеха и ролята на милиционерите. Бяха изработени табели и плакати с демократични лозунги, които се съхраняваха на сигурно място в щаб-квартирата на организацията. Лозенските демократи не разрешиха на председателя да организира митинги на тяхна територия, но за сметка на това можеха да се провеждат просветни заседания и съвместни четения. 

     Когато делегатите пристигнаха на поляната, пред тях кацна сребрист летателен апарат, с кръгла форма и купол. Прозорците също бяха с кръгла форма, като илюминаторите на корабите. Но най-голямо впечатление на дейците направиха двама души, които излязоха от отворената врата на летящата чиния. 

–       Качвайте се , но побързайте, преди да ни засекат Военновъздушните сили. Машината не бива да попада в чужди ръце. – извика единият мъж, който беше и пилот на чинията.

  Делегатите се качиха по рампата и влязоха в пилотската кабина. Вратата се затвори и пътниците седнаха на меките седалки, пилотите усилиха двигателите и излетяха към Лозен. Това беше първата среща на Димитър Савов с напредналите технологии на Тайния завод.

   Летателният апарат премина над планини, гори и села, и по обяд кацна в двора на баба Доба. Тъй като голяма част от двора беше заета от оранжерии със зеленчуци, пилотите кацнаха на поляната пред самълъка. 

  Единият пилот, майстор Димитър, отвори вратата на самълъка и делегатите влязоха вътре. Там се провеждаше заседание-дискусия, посветено на земеделския водач Никола Петков и неговото дело.

–       А ние ще продължим неговата борба за демокрация и човешки права.– каза ораторът, и продължи, като се обърна към гостите – А това са нашите съмишленици от Тайното събрание. Приветстваме ви в името на свободата и демокрацията за нашата прекрасна страна! Каним ви да участвате в нашата дискусия! 

–       С удоволствие бихме приели поканата Ви, но ние не сме земеделци, а независими интелектуалци от големите градове. – отговори Борис Филипов.

 Ораторът, Ненчо Калинов, се обърна към присъстващите и обяви, че Лозенският таен клуб не прави разлика между селяните и градската  интелигенция. Той обясни, че голямата грешка на Александър Стамболийски е разделянето на обществото на съсловия, с привилегировано съсловие на земеделците, и с разделение между селото и града. 

–       А марксистко-ленинската философия разделя обществото на класи, като работническата класа е привилегирована. На теория всички хора са равни, но фактически тоталитарната държава има всички признаци на феодалния строй. – отговори синът на баба Демна – На върха е партийната аристокрация с нейните привилегии, вили и луксозни автомобили, след това са послушните войници и защитници на режима, включително „народните“ и „заслужилите“ интелектуалци, а на най– долното стъпало е обикновеният народ, стадо, което няма право да мисли, да избира своите пастири и да им противоречи. С тази идеология ни промиват мозъците в продължение на 45 години, за да ни направят бездушни овце. Но сега има лъч надежда за поробените народи от Централна и Източна Европа. Процесите на перестройка и реформи в Съветския съюз показват, че имаме възможност да изградим едно демократично общество. 

   Гостите дълго ръкопляскаха на словото на инженера. Всички бяха удивени от живата му реч, толкова различна от еднообразните речи на генералния секретар на ЦК на БКП.

  За първи път след 9 септември хората можаха да чуят словото на един истински оратор и деец за свобода, и човешки права.

 След заседанието Ненчо и Иван заведоха Савов, Боби и Професора в техните квартири, предоставени им от баба Доба. Всяка квартира имаше тоалетна с баня, телевизор, хладилник, кухненски бокс и стаи за спане. На гостите бяха осигурени закуска, обяд и вечеря от кухнята на стопанката.

   На другия ден председателят на Тайното събрание беше поканен в Тайния завод, за да се запознае с техническите средства, които ще са му необходими. Тъй като всичко това се правеше скришом  от другите хора, единственият път до работилницата беше горската пътека покрай реката, открита от Ненчо и Иван при първото им посещение.

   Тайният завод се намираше югозападно от селото, край един завой на Лозенската река, където беше открит храм на Тракийския конник и богинята Диана. Наблизо минаваше пътят за местния пионерски лагер, но никой не подозираше за тайната база. Ръководителите на Лозенския клуб се грижеха да запазят дейността си в тайна, затова нямаше директен път до щаб–квартирата. 

"Тайният завод в село Лозен", рисунка на Добри Димитров

  Когато Савовите хора пристигнаха в Лозен, свещеникът проучваше една изоставена жп линия, погълната от плевелите. Освен Божи служител, отец Христон беше и главен кантонер в Лозенските железници. Неговата работа се състоеше в това да поддържа жп линиите до Любимец и до с. Малко градище. Като шеф железничарят назначи своите роднини като работници, а домът му изпълняваше ролята на жп секция Лозен–запад.

    С помощта на Ненчо, Иван и своите работници попът–кантонер възстанови старият жп мост над реката, построен по царско време, и продължи жп линията до поляната пред хамбара. Същият ден, когато той завърши реконструкцията, лозенците и софиянците посетиха Тайния завод. На новоизградената гара ги посрещна отец Христон, облечен като железничар.

    –Баба Демна ми се обади, че имате нужда от транспорт. Като ваш съмишленик, искам да ви предоставя тази жп линия при условие, че няма да будите подозрения. Ще ви дам и влак, но няма да е от служебните състави. – каза попът и посочи една самоделна железничарска дрезина с две вагонетки на първия коловоз.  

–       Пак е нещо. Важното е да побере всички нас. – каза Ненчо – Освен това тя няма да буди подозрения.

–       Сърдечно ти благодарим за помощта, но никой от нас не е карал влак.– отговори синът на баба Демна – Само ти си машинист, но не искаме да ти създаваме проблеми като наш помагач.

–      Не се безпокойте за това, тази машина се управлява по–лесно от влак. Задвижването се осъществява с бензинов двигател, има и сигнални светлини. Единствено трябва да внимавате със сигналите на гара Кантонер, защото там пристигат и пътнически влакове. Сега по–добре е да влезем в Тайния завод, преди да се стъмни. – каза отец Христон.

Групата влезе в хамбара, главното хале на Тайния завод, и тръгна по коридора.

–       Нагледал съм се на много портрети, но тези личности са ми съвсем неизвестни. Кои са те? – каза Борис Филипов, посочвайки портретите на стената. Като научно общество, лозенските дисиденти окачваха портрети на видни световни и наши учени, което повдигаше самочувствието им в техните очи.

–       Това са известни личности, които са допринесли за човешкия прогрес. Първата картина е портрет на Айнщайн, за когото всички знаем. Между другото, той е имал ученик от нашата страна, който смайва немския учен със своите способности и става негов сътрудник. За съжаление, и последователят на Айнщайн беше преследван като други български учени, които можеха да помогнат на страната ни. До Айнщайн са Луи Пастьор, Мария Кюри и други известни учени. Отсреща е Прометей, който дава огъня на хората, както ние даваме на хората това, което им принадлежи. А срещу нас е портретът на баба Милица, тя е майка на основателката на нашия таен клуб. Като младежи, нашите приятели Ненчо и Иван слушаха забранени рок групи. Бащата на Ненчо е водещ в радиоточката и слуша радиостанциите „Свободна Европа“, „Дойче Веле“  и „Гласът на Америка“. Двамата мъже, които идват към нас, са обитатели на този хамбар. – каза железничарят, гледайки към Слави и Звездан. Садовските дисиденти се приближиха до Савов и се прегърнаха.

–       Приятели, добре дошли в Лозен. – каза Мадански–Не сме се виждали от разтурянето на нашия клуб. Какво става в Пловдивско, чух за нов клуб в село Брестовица? Как върви работата там?

–       Слави, за сега сме добре. Този път направихме по–строг подбор на членовете и нямаме партийни съгледвачи. Но не всеки човек може да участва в нашите заседания. Имаме няколко степени: редовни членове, ятаци и слушатели. Слушателите могат да посещават заседанията, посветени на икономиката, духовността и религията, но при условие да не коментират къде са били. Освен това всички степени се приемат само с препоръка от наш член. Политическите и историческите заседания включват дебати за идеологията, историята/ истинската, разбира се/ на България, история на социализма, и политиката на партията. В тях могат да присъстват само редовните членове. Ятаците трябва да са редовни членове, доказали своите качества. Тяхната работа е да помагат финансово или с труда си. А редовните членове се избират само по мое решение, за да се предотврати влизането на неканени гости. – отговори председателят – Разкажете малко за Лозенския таен клуб.

    Домакините и гостите седнаха на една маса на по чаша лимонада и „мъжка манджа“ *за мезе и Слави обясни всичко:

–       Ние живяхме в тази база, без никой да подозира за нашето съществуване, докато не дойдоха Ненчо и Иван. Намерихме в тях съмишленици и ги запознахме със съдържанието на забранените книги, складирани в хамбара. Изучавайки тази литература и слушайки западни радиостанции, те научаваха истините за социалистическия строй. Постепенно знанията им се увеличиха и започнахме да провеждаме тайни заседания с тях. Сега ще започнем заедно да ви обучаваме на различните технологии.

 Внезапно часовникът на Слави започна да звъни. Това беше шпионско средство за комуникация, разработено от самия него. Единственият човек, който използваше това средство, освен Слави, беше астрологът Миро от Ямбол.

–       Ало, Миро, какво става в Ямбол? Защо чак в Лозен звъниш? – попита Слави – Да нямаш проблеми с домашната църква?

–       Слава на Бога, никой не е направил зло на църквата. Снощи дъщеря ми Милена сънувала вашето село, обградено от ангели. Един от тях й казал, че трябва да донесе своя икона в един изоставен хамбар край селото, където имало светилище на богинята Диана – отговори Ямболският пророк – После ангелът я качил в летяща чиния, преминаваща над селото. Трябва да дойдем в Лозен. Вие как сте?

–       Добре сме, но аз съм разтревожен относно съня на дъщеря ти. – каза Слави – По–скоро от последствията. Ти си дисидент и пророк, не трябва да привличаш вниманието на властите.

–       Аз не чаках, днес хванахме обеден влак за Нова Загора, прекачихме се на влак за Симеоновград и сега се качих в свиленградския влак.  И Милена е с мен. – отговори Миро.

 Двамата общуваха на специален таен език, който им позволяваше да обсъждат и нелегалната си дейност, без някой да чуе разговорите им.

–       Момчета, някой от вас трябва да отиде до гарата в Любимец. Миро от Ямбол и дъщеря му Милена ще дойдат всеки момент. – каза Слави – Снощи девойката Милена ни е сънувала, поканили са я в нашия таен клуб. Искат да донесе нейни икони.

–       Кои са я поканили? – попита Ненчо – Нали ти каза, че жените не могат да пазят тайни, и затова тук сме само мъже?

–       Някои жени, да. Но не всички са такива. Милена е тиха и спокойна, може да се скрие като мишле, без никой да подозира за нея. – каза Станислав – И да ти кажа кой я е поканил и й е поръчал иконите, нарисувани от нея, трудно ще ме разбереш, освен ако не вярваш в живота на други планети. Някой друг път ще ти разкажа за извънземните същества, да не ти губя времето. Между другото, караш ли кола?

–       Карал съм трактор, и кола също карам. Имам бял москвич. – отговори Ненчо.

–       Бих използвал напреднала технология, но не искам да се набиваме на очи. Затова сега ще работим по стария начин. – каза Слави  и посочи на Ненчо една червена лада. –А ти, Иване, разведи гостите из завода.

   Синът на библиотекарката стигна бързо до Любимец половин час преди идването на влака. Той купи продукти от магазина до гарата и се върна на перона.

   Влакът спря на втори коловоз, вратите на вагоните се отвориха и слязоха много пътници, идващи си за почивните дни. Сред тях Ненчо видя един мъж на средна възраст, придружен от девойка с тъмна коса, облечена в летни дрехи. Мъжът отиде при Ненчо и двамата си стиснаха ръцете.

–      Аз съм Миро. – представи се астрологът.

–      Милена. – представи се

–Аз съм Ненчо Калинов, работя в хамбара, който ти видя в съня си. Заповядайте в колата!

   В това време Иван и Станислав заведоха гостите в една голяма зала, където се съхраняваха летателни апарати с непозната конструкция. Сред тях имаше няколко делтапланера, самоделни моторни колички и два трактора „Беларус“. 

–       Тъй като ни е забранено да притежаваме джипове, камиони, трактори и други големи превозни средства, ние ги произвеждаме тайно и ги съхраняваме тук. Въпреки, че не са персонално на никой от нас, те се смятат за частна собственост, която може да бъде конфискувана съгласно законите на НРБ. – отговори Станислав.

   Въпреки подкрепата на някои лозенци, Ненчо и Иван имаха съперник, при това техен човек – Владимир, синът на главния ветеринар в стопанския двор. Той беше обикновен работник и не присъстваше на тайните заседания, но неговата мечта бе да се издигне в обществото и да получи държавна служба. В началото той работеше с удоволствие в тайната работилница, но след това в него започна да доминира желанието за кариера. Владо напусна завода и започна работа в ТКЗС–то, което стана по време на посещението на Савов. Това  събуди подозренията на технолозите, усилени и от факта, че клубът нямаше отговорник. Двамата Мадански споделиха това с Боби и председателя Савов.

–       Клубът в Садово се разпадна поради липсата на човек, който да се грижи за сигурността. – каза Слави – Не искаме така да става и в Лозен. Още повече, че днес излезе заповед на кмета Кръстьо:

„Всеки, който знае за укрити машини и превозни средства, както и за опасни книги, предназначени за подривна дейност срещу държавата, и е информиран за техните местоположения на територията на с. Лозен и околните села, трябва да ги обяви на селсъвета, милицията или районният съвет.

Ако някой знае, че на територията на с. Лозен и околните села, има укрити някои от посочените по–горе машини и инструменти, както и опасни книги, но не съобщи за тях на властите, ще се наказва по законите на Народна република България“.

  В това време вратата се отвори и влязоха Ненчо, Миро и Милена. Слави, Звездан и Иван извикаха сина на радиста в библиотеката, за да си говорят насаме за новата заповед на селсъвета.

–      Знаех си, че жаждата за богатство и кариера ще изяде главата на някого. – каза бившият ръководител на Садовския клуб – Но не нашата, а тази на евентуалния доносник, съименникът на другаря Ленин. Той ще навреди само на себе си.

–      И на целия клуб след него! – отговори Ненчо – Защо трябваше да ни забърквате в тези дисидентски истории? Да ни бяхте оставили да си живеем живота.

–      Ненчо, не четеш ли Новия завет? – каза Мадански–старши – И апостолите са били дисиденти. И са понасяли страдания, затвор, преследвания, много от тях бяха убити от собствения си народ. Но ние имаме мисия, която трябва да пазим на живот и на смърт. Този път няма да се налага да бягаме повторно. Един клуб закрих, вторият не трябва да се разтурва. Първият се развали поради проблеми със сигурността, но нашата лозенска организация няма да има проблеми, ако си изберем началник по сигурността. Утре вечерта имаме тайно заседание–банкет, на което предлагам да създадем гвардия и да гласуваме за неин генерал. Сега нека обърнем внимание на нашите приятели от Брестовица и Ямбол.

   Дисидентите се уговориха да отидат при баба Демна на следващия ден, за да получат мъдри съвети за бъдещето на клуба. Майката на Иван беше лечителка и ясновидка с Божия дарба, и основателите на клуба се допитваха до нея за важните решения. Сега тя щеше да използва уменията си, за да помогне на дисидентите.

   В другата стая, където влязоха гостите, се съхраняваха различни радиоапарати, транзистори и комуникационни средства. На една маса четирима работници сглобяваха компютър от типа „Правец“, който беше с по-широк екран от предшественика си. На отсрещната страна седеше един млад часовникар от Любимец, който вграждаше транзистори в ръчни часовници. Любимчанецът обясни, че това е средство за комуникация, използвано от КГБ и тайната полиция на Източна Германия. Това изобретение беше дело на двойния агент Владимир, който се опита да разкрие Тайния завод. След бягството му технологът– часовникар Стефан от Любимец продължи неговата дейност. 

   В стаята на транзисторите имаше вграден гардероб.

Дисидентите влязоха в него, след което затвориха вратите. Стената зад тях се раздвижи, гостите се обърнаха и видяха стая с маса и два дивана. Влязоха в нея, вдигнаха килимите, разместиха каменните плочи и пред тях се появи подземен вход. Този вход водеше до подземна пещера, където се съхраняваха буркани със зимнина. На отсрещната стена висяха пътни карти на Хасковска област и на цяла България, заедно с няколко ръчно нарисувани карти на подземни тунели.

–       Освен с вас, ние поддържаме връзки с наши съмишленици от София и околните градове. Тези буркани със зимнина се използват за пренасяне на тайни съобщения, като ги изпращаме по влака. – обясни човекът, който работеше в избата. – Освен буркани, използваме и шишета с лозенско вино, и ракия.  Качваме колетите от Любимец, на гара Подуяне ги взимат ятаците ни от Редута и вкъщи ги отварят.

   По това време няколко къщи в центъра на Редута създадоха независима Редутска федерация, която даваше свобода на словото, печата и сдруженията на своите граждани. В нея живееха много политически бегълци, част от които станаха ятаци на лозенците. Връзката между тях се осъществяваше от софийската знахарка леля Цанка, изселена от с. Лозен по политически причини. Тя живееше в едно старо дърво в парка „Гео Милев“, където приемаше пациентите и лекуваше болните. В подземията под голямото дърво действаше товарно–разпределителна база, обслужваща нелегалните организации в цяла България. По неведоми пътища леля Цанка се сдоби с тунелопробивна машина тип „къртица“, с която нейният съпруг чичо Иван построи подземен тунел до село Лозен. Тунелът водеше до Тайния завод и дома на баба Доба, където беше щаб-квартирата на организацията. Превозът през тунелите се осъществяваше чрез совалки на магнитна възглавница, разработени от Тайния завод. В подземната гара на Лозенския институт се влизаше от коридора, водещ до избата за зимнина.

      Ненчо заведе Савовите хора в подземната „гара“ , където бяха паркирани няколко совалки. До нея беше влаковото депо, построено от дядо Иван, съпруга на баба Цанка.

    Случи се така, че аз, внукът на баба Доба, също станах приятел на Ненчо и Иван. Като жител на Редутската федерация,  работех в една конспиративна квартира в нейната столица Ново село и изпращах нелегална литература в родното ми село Лозен, Хасковско. Когато Савов и Боби бяха в Лозен, гостувах на баба и вуйчо за лятото.  През следобедите отскачах до Тайния завод, защото ми беше интересно. Сега ми предстоеше да се запозная с председателя и секретаря на Тайното събрание.

–       Добри, какво правиш тука? – изненада се Ненчо – Железничар ли ще ставаш?

–       Не – срамежливо отговорих аз – искам да се запозная с другаря Савов.

–       Не съм другар, моето момче. – каза председателят – Аз съм обикновен човек като теб. Обръщай се към мен на име, все пак сме съмишленици. Аз съм Митко. Ти как се казваш?

–       Добри ми е името. – отговорих аз – внук съм на бабата, при която сте на квартира.

–       Виждам те в двора. – каза Митко – Достатъчно си съзрял, затова искам да ти обясня за нещата, които стават тук.  Това е нелегална организация, която има много отговорна задача – просвещаване и освобождаване на българския народ от властта на няколко самозабравили се политици. Знаеш на каква опасност се излагаме всички ние, когато участваме в такива „революционни комитети“.

–       Чел съм и съм слушал достатъчно неща за комунизма. – отговорих аз– Страната, в която живея – Редутската федерация, се ръководи от демократични принципи. В нея икономиката е капиталистическа, което определя голям дял на частния сектор. При нас книгите, радиопредаванията и нещата, забранени в България, са напълно законни и достъпни за масовия читател…

–       Някой път трябва да ти дойдем на гости, за да ни покажеш тази страна. По–добре е да видим всичко на живо, отколкото да ни разказваш. – каза Ненчо – Но сега вече е късно. След малко ще се прибирам вкъщи, трябва да заведа до вас един приятел от Ямбол и дъщеря му Милена.

–       Милена Иконопистката? – учудих се аз – Тя е моя състудентка от художествената академия в Ново село.

–       Да, дъщеря ми завърши иконопис в Ямболската гимназия. – каза Миро – Аз, майка й, брат й се гордеем с нея. Хубаво ни е семейството, но каква е тази омраза към нас, пасторите от Божиите църкви. Започнах работа в текстилния завод, за да не будя подозрения, обаче скоро всички започнаха да ме сочат с пръст. Наричат ме враг на народа, последовател на упадъчни идеи, обвиняват ме в шпионаж в полза на Америка и ми съсипват живота. Опитаха се да промият мозъка на Милена, обаче Бог не позволи тя да си изгуби душата. Та, момче, искам да те питам нещо. Могат ли български граждани да потърсят убежище в страната, в която живееш ти?

–       Затова я създадох с Божията помощ, за да могат всички хора, които са преследвани в родните си страни, да живеят в нея в мир и сигурност.

–       Как се казва тази страна? – попита ме ямболецът.

–       Нашата страна се нарича с различни имена – Редутска федерация, Република Нов Редут и други. Ние я наричаме Амигления.

–       Какво мислят тамошните хора за религията? – заинтересува се астрологът – В Ямбол имам доста последователи, някои от които са православни християни. Свещениците отказват да ме защитават, защото за тях аз и моето семейство сме сектанти.

–       Ние не преследваме религиозните водачи. Напротив, именно Божиите реформирани църкви много допринасят за развитието на младите хора. – отговорих аз.

–       Работата е в това, че не съм нито православен християнин, нито протестант. – отговори Мирослав –Вярвам в Бог по свой собствен начин и смятам, че той е един за всички религии. Ако трябва да свържете моето учение с някоя религия, то тя ще бъде по–близка до богомилството. За мен вярата в Бог не си противоречи с другите ми занимания– природолечение, езотерика и астрология. Бог е дал на всеки човек специални способности, и не трябва да смятаме, че астрологията и другите алтернативни науки са непременно дело на Сатаната. Някой друг път ще говорим за тези неща. Вече е късно.

   Аз, Ненчо, Иван, астрологът и дъщеря му се сбогувахме с обитателите на Тайния завод и се върнахме в селото. Ямболците спаха у нас, тъй като майката на Милена беше приятелка от детинство на моята майка.

    На другия ден написах писмо до Агенцията за подпомагане на бегълци от тоталитарните режими в гр. Ново село, столицата на Амигления, с което издействах специален статут за семейството от Ямбол. Така те щяха да намерят мир и спокойствие на амигленска територия.